Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Що се отнася до онова, другото същество…

Явно то беше причината за разните истории, нацвъкали се напоследък из най-противните сектори на таблоидната преса, относно това, че имало „нещо гадно в Уудшед“. Историите, разбира се, бяха обидни и хладно безчувствени, и мощно пренебрегвани от всекиго в тази страна, ако не броим онези някакви си неколцина милиона, силно пристрастени към обидните и хладно безчувствени неща.

Историите твърдяха, че някакво отвратително, деформирано, „таласъмоподобно“ същество „тероризирало“ хората от околността — то най-редовно се измъквало от „Уудшед“ и покривало впечатляващо обширен обхват от неописуеми постъпки.

Както и повечето хора, Кейт беше предположила — доколкото изобщо се беше замисляла за това, — че някой объркан и нещастен душевно болен пациент е поскитал из района и е постреснал някоя и друга случайно минаваща бабичка, а останалото е дело на гадните драскачи от „Уапинг“. Сега беше малко по-потресена и малко по-мъничко уверена. Той — то — знаеше името й. Какво можеше да направи?

Това, което направи, беше погрешен завой. В притеснението си беше пропуснала завоя, който щеше да я отведе до магистралата за Лондон, и сега се наложи да се чуди как да се оправя. Можеше просто да завие обратно и да се върне, но откакто за последен път беше включвала тази кола на заден, беше минало сума ти време и тя, честно да си кажем, доста се притесняваше от това, как би го приел ситроенът.

Пробва следващите два десни завоя, за да провери дали пък това не би я отвело право където трябва; ала не таеше кой знае какви надежди, че ще стане — и с право. Измина три-четири километра — беше наясно, че е сбъркала пътя, ала поне, ако се съдеше по разположението на онова по-светлосиво петно сред тъмносивите облаци, посоката беше вярната.

След малко посвикна с новия маршрут. Една-две табели, покрай които мина, й изясниха, че просто е хванала шосе Б за Лондон, и това напълно я задоволи. Ако беше обмислила всичко предварително, сигурно така и така щеше да реши да хване тъкмо него и да го предпочете пред бъкащата от коли магистрала.

Пътуването се беше оказало тотален провал — щеше да е къде-къде по-добре, ако просто си се беше киснала в банята цял следобед. Цялото преживяване си беше едно голямо притеснение, на ръба на уплахата, а що се отнася до крайната й цел, резултатът беше също бяло петно. И без това си беше достатъчно гадно да имаш цел, която едва успяваш да се принудиш да признаеш сам пред себе си и без да ти се налага всичко да отива по дяволите. Чувството за спарена напразност я захлупи редом със сивия похлупак на небето.

Зачуди се да не би пък да не започва съвсем лекичко да откача. През последните няколко дена животът й като че ли напълно й се беше изплъзнал от контрол и беше много потискащо да осъзнаеш колко слаба е хватката ти, щом този живот може толкова лесно да бъде разтърсен из основи от една относително незначителна гръмотевица или метеорит, или каквото беше там.

Думата „гръмотевица“ като че ли беше цъфнала посред тази мисъл без предупреждение и тя хич не знаеше като как да я разбира, така че просто си я остави да си лежи там, в дълбините на съзнанието й, също като онази хавлия на пода в банята, която не си беше направила труда да прибере.

Копнееше някой слънчев лъч да пробие облаците. Колелата й мачкаха километрите, облаците мачкаха нея и тя откри, че все повече се сеща за пингвини. Най-накрая усети, че не се издържа вече, и реши, че една няколкоминутна разходка е тъкмо онова, което ще я изкара от мрачното настроение.

Кейт спря край пътя и очуканият ягуар, който през последните двадесет и седем километра я беше следил, се вряза право в задницата на колата й и свърши същата работа.

Живнала, Кейт изскочи навън в разкошен гневен шок и се завтече да насмете шофьора на колата, който на свой ред изскочи навън, за да насмете нея.

— Що не гледаш къде караш, бе?! — кресна му тя.

Той беше доста пълен мъж, облечен в дълго кожено манто и доста грозна червена шапка въпреки очевидното неудобство, което причиняваше едновременното носене на двете. Щом видя това, Кейт поомекна.

— Що не гледам къде карам аз ли? — разгорещено отвърна той. — Ти не си ли поглеждаш в огледалото за обратно виждане?

— Не! — отговори Кейт и подпря с юмруци хълбоците си.

— О… — рече противникът й. — И що така?

— Щото е под седалката.

— Разбрах — мрачно отвърна той. — Благодаря ви за откровеността. Имате ли си адвокат?