Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Той се обърна към изследователя с бялата престилка, вперил очи в телевизионния екран, показващ в едър план писаниците на госпожица Мей.

— Има ли нещо прясно от Айнщайн, дето да си струва? — попита психиатърът.

Изследователят не отмести поглед от екрана.

— Пише: „Как ги искаш яйцата? Рохки или твърдо сварени?“ — информира той.

Стандиш отново се умълча.

— Интересно — рече той. — Много интересно. Продължавай те да записвате внимателно всичко, което тя пише. Елате — това последното той каза на Кейт и тръгна да излиза.

— Много странен народ са тези физици — продължи той веднага щом двамата излязоха в коридора. — Поне доколкото аз имам опит с тях, онези, които все още не са умрели, са много-много болни от едно или друго. Е, следобедът напредва, госпожице… ъ-ъ… и съм сигурен, че вече нямате търпение да си тръгнете оттук и да се захванете със статията. Има неща, които спешно се нуждаят от вниманието ми, и пациенти, които чакат да се погрижа за тях — няма как. Така че ако нямате повече въпроси…

— Само още едно нещо, господин Стандиш — реши се Кейт, пък ако ще всичко да върви по дяволите. — Трябва да наблегнем върху най-най-актуалното. Може би ако бихте ми отделили още една-две минути, бихме могли да видим последния постъпил при вас пациент.

— Според мене ще е малко сложничко. Последната ни пациентка постъпи при нас преди около месец и умря от пневмония две седмици след като постъпи.

— О, а… Е, може би това не е чак толкова вълнуваща тема. Та… Та значи, през последните два-три дена не са постъпвали нови пациенти. Не е постъпвал никой особено едър, нито рус, нито със скандинавски вид, нито вероятно с кожух и ковашки чук. Искам да кажа, например… — и тук я осени вдъхновение. — А може би някой от старите ви пациенти е постъпил отново при вас?

Стандиш се вгледа в нея с все по-дълбоко подозрение.

— Госпожице… ъ-ъ…

— Шехтър.

— Госпожице Шехтър, започвам да придобивам впечатлението, че интересът ви към болницата не е съвсем…

Точно в този миг плъзгащата се врата, която преграждаше коридора точно зад тях, се отвори и го прекъсна. Той погледна да види кой я е отворил и щом погледна, цялото му държане се промени.

Махна рязко на Кейт да се дръпне встрани и един санитар избута през вратата голяма болнична количка. Сподиряха я сестра заедно с още една сестра и двете създаваха впечатлението, че са по-скоро свита, ангажирана с шествие, отколкото чисто и просто сестри, които си гледат работата. Онзи, който се возеше отпред, беше мършаво, крехко старче с кожа като пергамент, нашарен с тънки вени. Задната част на количката беше приповдигната под съвсем малък ъгъл, така че старецът да може да съзерцава света, докато светът се ниже покрай него, и го съзерцаваше с някакъв благ, милозлив ужас. Долната му челюст беше леко увиснала, главата му леко се полюляваше, така че и най-лекото сътресение на количката я караше да се кандилка насам-натам. И все пак, въпреки крехката му апатия, излъчването на стареца беше като на човек, който много леко и спокойно притежава всичко наоколо.

И това го излъчваше тъкмо едното му око. Върху каквото и да попаднеше погледът му — независимо дали беше изгледът от прозореца, или сестрата, която придържаше вратата, така че количката да може безпрепятствено да мине през нея, или пък господин Стандиш, който целият внезапно се беше разлял в раболепен чар и почитания, — всичко като че ли мигом попадаше във владенията, чийто цар беше въпросното око. Кейт се зачуди за миг как ли става така, че очите излъчват такова огромно количество информация за притежателя си. В крайна сметка те представляват просто кълба бяла пихтия. С годините почти не се променят, само дето стават по-червенки и сълзят повечко. Ирисът се поотваря или се позатваря, но само толкова. Откъде ли идваше целият този порой от информация? Особено в случай на мъж, който притежава само едно око и единствено прищипана кръпка от кожа на мястото на другото.

Тази нейна линия на мисълта биде прекъсната от факта, че точно в този миг въпросното око отмести поглед от Стандиш и го закова върху нея. Хватката, която упражни, беше толкова неочаквана, че тя едва не изскимтя.

С най-лекото от всички леки движения старецът даде знак на санитаря, който буташе количката, да спре. Количката спря и когато скърцането на въртящите се колела утихна, за миг не се чу никакъв друг звук освен далечното бръмчене на асансьора.

После и асансьорът спря.

Кейт му върна погледа с лека усмивка, сякаш казваше „Извинете, познаваме ли се?“, а после се зачуди дали наистина не го познава отнякъде. В лицето му имаше нещо познато, което й убягваше и не можеше да се сети какво е точно Впечатли се, щом забеляза, че макар и пациентът просто да лежеше в най-обикновена болнична количка, чаршафът, върху който почиваха ръцете му, беше истински ленен чаршаф, току-що изпран и изгладен.