Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Реши — и възтържествува, — че няма да запали, и после все пак си запали. Бъркането за запалка в обемистия му джоб трябваше да мине отначало през изваждане на плика, който беше подбрал от банята на Джефри Енсти. Той го сложи на масата до книгата и си запали цигарата.

— Момичето от гишето на летището… — каза той най-накрая.

— Направо ме накара да лудна — незабавно се включи Кейт. — Вършеше си работата като някаква тъпа машина. Ни приема, ни предава. Не знам как ги намират такива хора.

— Всъщност тя е моя бивша секретарка — поясни Дърк. — И май в момента също не знаят как да я намерят.

— О… извинявайте — побърза да каже Кейт, а след това се замисли. — Предполагам, ще ми кажете, че тя всъщност не била такава — продължи тя. — Е, възможно е. Предполагам, че това е просто нейният щит срещу неудовлетвореността от работата. Работата на летище би накарала всеки да откачи. Сигурно щях да й съчувствувам, ако самата аз не се чувствувах толкова нещастна, да му се не види. Съжалявам, не знаех. Значи заради това ме разпитвахте.

Дърк кимна неангажирано.

— И заради това наред с другото — рече той.

После добави:

— Аз съм частен детектив.

— О? — изненадано възкликна Кейт и придоби озадачен вид.

— Това притеснява ли ви?

— Просто се сетих за един приятел, той свири на двоен контрабас.

— Разбирам — кимна Дърк.

— И който и да го срещне с инструмента, докато се мъчи да го мъкне насам-натам, винаги казва едно и също и той направо лудва. Всеки казва: „Ха на бас, че ти се ще да се беше научил да свириш на пиколо.“ И на никого и през ум не му минава, че всички други казват същото. Просто се опитвах да се сетя дали има нещо, което всеки би казал на частен детектив, та да не го кажа и аз.

— Не. Просто всеки за миг придобива много стреснат вид. Вие го докарахте много добре.

— Разбирам. — Кейт като че ли беше разочарована. — Е, надушихте ли вече нещо?… Искам да кажа, имате ли някаква представа какво се е случило със секретарката ви?

— Не — отговори Дърк. — Никаква. Само някакъв блед образ, който изобщо не зная какво да го правя. — Той замислено взе да подмята цигарата из ръцете си, а после остави погледа си отново да се зарее към масата и да спре върху книгата.

Вдигна я и я огледа, чудейки се какъв ли импулс на първо място го е подтикнал да я вдигне.

— Аз всъщност нищичко не знам за тоя Хауърд Бел — призна си той.

Кейт се учуди на това, как така изведнъж Дърк смени темата, но и си поотдъхна.

— Знам само — продължи той, — че книгите му много се продават и че всичките изглеждат горе-долу така. Та какво би трябвало да знам за него?

— Ами носят се някои много странни истории за него.

— Например?

— Например, че се подвизава из хотелските апартаменти из цяла Америка. Разбира се, никой не знае никакви подробности, те просто получават сметките и си ги плащат, защото никак не им се ще да питат. Чувствуват се на по-сигурна почва, ако не знаят. Особено за пилците.

— Пилци ли? — попита Дърк. — Какви пилци?

— Ами очевидно — Кейт сниши глас и се приведе леко напред — той винаги иска да му доставят в хотелската стая живи пилета.

Дърк се намръщи.

— И за какъв дявол са му?

— Никой не знае. Никой не знае какво точно им се случва. Никой не ги вижда повече. И едно… — тя още повече се приведе напред и още повече сниши глас. — И едно перце не остава!

Дърк се зачуди дали в момента не е безнадеждно невинен и наивен.

— И според хората какво прави с тях? — попита той.

— Никой няма и най-бледа представа — отговори Кейт. — Никой дори и не иска да има най-бледа представа. Просто не знаят.

Тя сви рамене и придърпа книгата.

— Другото, което Дейвид — Дейвид е брат ми — разправя за него, е, че името му било абсолютно съвършеното име за автор на бестселъри.

— Нима? — попита Дърк. — И как така?

— Дейвид разправя, че тъкмо това е първото нещо, което търси един издател у един нов автор. Не „Това дали изобщо става за нещо?“ или „Ще стане ли изобщо нещо от това, като се разкарат всички прилагателни?“, а „Дали фамилията му звучи добре и е късичка, а малкото име — само мъничко по-дълго?“. Разбирате ли? „Бел“ го изписват с огромни сребърни букви, а „Хауърд“ много добре приляга отгоре, изписано с малко по-теснички. Търговска марка от воле. В това се крие магията на книгоиздаването. Щом имаш такова име, дали можеш да пишеш или не можеш, всъщност е дреболия. Което в случая с Хауърд Бел става значителна премия. Но ако го изпишеш нормално, това си е едно съвсем обикновено име — както го виждате изписано тук.