Джеймс Ролинс - Последната тайна на земята

— Почти стигнахме — прошепна Бен на ухото и, докато сядаха. — Намираме се пред прага на един нов свят. Как е самочувствието ви, капитане?

Дали от думите му, или от дъха му, но я полазиха тръпки.

— Чувствам се добре — отвърна. — Все пак малко съм напрегната. Изгарям от нетърпение да погледна пещерите.

— И аз — каза той с широка усмивка и протегна към, нея трепереща ръка. — Ето, ръцете ми треперят, преди да се заема за работа.

Тя не можа да разбере дали той не се шегува.

— Да си толкова близо до целта винаги действа на нервите… — отбеляза тя.

— Знам как се чувствате — кимна Бен с разбиране. От две десетилетия ходя по пещерите. Това за мен е първата възможност да натрупам плячка в една нова система.

— Да натрупаш плячка? Какво означава това?

— Аз знам, мамо — каза унило седналият до нея Джейсън. Говореше с пълна уста. — Това е израз на пещерняците. Означава да си първият, който открива нещо ново.

— Ах да… Разбрах. — Тя се усмихна на сина си, пожелал да я впечатли със знанията си.

— Бен ми го обясни. Той и други неща ми разказа. Как се казваше това? Ах, да, девственият проход.

— Какво? — Ашли се обърна към Бен — Вие какви, по дяволите, неща сте разказвали на сина ми?

— Разказах му за девствените проходи — отвърна Бен, като с мъка сдържаше смеха си. — Това са проходи, през които дотогава не е преминавал човек. Така им викат.

— О, да! — каза тя, като изпита внезапен прилив на неудобство. — Аз пък си помислих…

Той я прекъсна с палава усмивка.

— Сетих се какво сте си помислили.

— Значи вие се смятате за следващия Нийл Армстронг?

— Кого имате предвид?

Тя отвърна със снизходителна усмивка на неговото невежество.

— Първия човек, стъпил на Луната. Този, който направи „една гигантска стъпка за човечеството“.

Очите на Бен засияха.

— Точно така! Искам да бъда първият човек, видял нещо дотогава непознато! По-вълнуващо нещо от това няма!

Тя си спомни за тайната гробница на анасазите, която бе открила. Спомни си как пулсът и се ускори и дъхът и секна, когато отмести последния камък, зад който се криеше тайното светилище на първосвещеника. Спомни си влажното ухание на древната погребална камера. За слънцето, което огряваше шията и. Тогава бе първата, която видя тайна, неразкрита в течение на столетия. Сега предстоеше да открие нещо, укривано в течение на хилядолетия. Какво ли щеше да намери? От вълнение започна да чува собственото си сърцебиене. Да, тя разбираше чудесно възбудата на Бен.

— Ще сгреша ли, ако кажа, че и вие се гласите да натрупате плячка? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не. Никак. Надявам се, че ще ни остане време, за да разгледаме тези скални жилища. Готова съм дори да пропусна обяда, ако мога да ги видя още днес. — Отхапа голям залък от сандвича си и установи, че хлябът е влажен, а месото има вкус на гума. — Особено такъв обяд.

Бен се засмя — Военната кухня май много-много не ви допада?

Ашли стана.

— Ще отида да си взема малко пудинг и един сладкиш.

— Това не е честно, мамо! — извика Джейсън.

Джейсън забърса с пръст всички трошици от сладкиша, останали в чинийката му. След това облиза пръста си, наслаждавайки се на вкуса на шоколад.

— Мога ли да си взема още един сладкиш? — обърна се към майка си.

— Ти вече изяде два. Това е достатъчно. По-добре иди в тоалетната и се измий.

— Добре — отвърна Джейсън, промърмори нещо под носа си и стана от стола.

Бен се раздвижи.

— Искаш ли да поиграем малко билярд, след като се измиеш?

Лицето на Джейсън се оживи.

— Може ли, мамо?

— Може, но побързай, защото скоро ще тръгваме.

— След малко ще съм с теб, Бен — извика Джейсън и се затича от столовата в посока към тоалетната, разположена срещу нея. Там нямаше никого. Джейсън се вмъкна в средната клетка и започна да си разкопчава колана.

Докато се наместваше върху седалката, чу как вратата на тоалетната се отваря. Оттам нахлу шум, който секна веднага, след като вратата се затвори. Някой, подсвиркващ си тихо, се вмъкна в клетката отдясно на Джейсън. Без да престава да си подсвирква, остави раницата си на пода. Непосредствено до Джейсън.

Джейсън проследи с широко разтворени очи как ръка, обрасла с черни косми, присегна към раницата и я разкопча. Чу драскането на кибритена клечка. След малко усети миризмата на запалена цигара. Последва шум от разкопчаването на колан, като подсвиркването не секна. Когато свирукащият седна, неволно подритна раницата си и тя падна. От нея в клетката на Джейсън се изсипа малка купчинка кубчета от вещество, наподобяващо сив пластилин, обвити в целофан. От съседната клетка последва порой от ругатни на непознат език. Джейсън проследи с поглед как ръката се присегна към пода и изправи раницата. Сетне тя бръкна и в неговата клетка и прибра кубчетата. Той едва успя да си повдигне краката навреме. Последваха още ругатни. Джейсън забеляза и края на нечий нос, когато човекът се наведе, за да провери дали е събрал всичките кубчета.