Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Хенри погледна смачканите си дрехи и се усмихна.

— Напълно те разбирам.

— Успя ли да научиш нещо ново?

— Как да ти кажа, стигнах до някои неща — отвърна Хенри. После набързо и съобщи как бе открил името на свещеника и и предаде разговора си с архиепископа.

— А ти? Откри ли нещо ново на твоя фронт?

— Нищо особено. И все пак иска ми се да анализирам по-спокойно откритията си. Материалът в черепа се оказа съвсем необичаен.

Хенри, без много да се замисля, продължи да настъпва.

— Какво ще кажеш днес да обядваме заедно? — попита и веднага изпита известно неудобство от думите си. Страните му поруменяха от смущение. Последва дълга пауза.

— Боя се, че днес на обяд съм заета.

Хенри се ядоса на себе си за непрофесионалното си поведение. Навярно бе прозряла истинските му намерения. След смъртта на Елизабет не бе имал романтични контакти с други жени. Вярно е и че не бе усещал особена потребност от такива контакти.

— Какво ще кажеш обаче да вечеряме заедно? — продължи Джоан. — Знам едно чудесно италианско ресторантче до реката.

Хенри преглътна и едва не онемя. Можеше ли да си позволи да храни надежда, че тя намеква за нещо по-значимо от среща между стари колеги? Например за събуждането на стари чувства? Та нали това се бе случило толкова отдавна? Нали бе изминало ужасно много време между студентските им години и днешния ден? По всяка вероятност малката искрица, проблеснала между тях, отдавна се бе превърнала в пепел. Или пък не?

— Хенри?

— Да, да, идеята ти е чудесна.

— Ти си в „Шератон“, нали? Мога да мина да те взема към осем вечерта. Стига да нямаш нищо против късните вечери.

— Часът е съвсем подходящ. Често вечерям късно, така че съм свикнал. И всъщност…

От вълнение бе на път да започне да говори глупости, но за негов късмет апаратът изписука. Търсеха го по телефона. Изкашля се неловко.

— Извинявай, Джоан, но ме търсят по другата линия. След малко пак ще се чуем.

Постави слушалката в гнездото и, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и отново я вдигна, като превключи на другата линия.

— Да?

— Професор Конклин?

Хенри разпозна гласа.

— Архиепископ Кърни ли се обажда?

— Да. Искам да ви съобщя, че получих вашия факс и го разгледах. Доста ме изненада.

— Защо?

— Заради изображението на двата меча над разпятието. Като човек, изучавал историята на Европа, познавам го много добре.

Хенри взе сребърния пръстен и го вдигна пред лампата.

— И на мен ми се стори познато, но не можах да се сетя къде съм го виждал.

— Това не ме учудва. Рисунката е доста архаична.

— Какво представлява?

— Знака на испанската инквизиция.

— Какво? — каза Хенри и дъхът му спря. Веднага си представи камери за мъчения и човешка плът, обгаряна с нажежено до червено желязо. Черната секта на католицизма отдавна бе разпусната заради продължилите векове убийства и изтезания, извършвани от нея в името на вярата.

— Така е. Ако съдим по пръстена, нашият мумифициран свещеник е бил инквизитор.

— Боже мой! — изпусна се Хенри, като за миг забрави с кого разговаря. Архиепископът се засмя.

— Мислех, че е редно да знаете това. Сега ще ви оставя. Ще предам вашата информация на Ватикана и на абат Руис в Перу. Надявам се скоро да научим нещо повече.

Архиепископът затвори телефона. Хенри, изумен от чутото, остана неподвижен. Телефонът иззвъня в ръката му и го стресна.

— За Бога, забравих за Джоан — промърмори Хенри, натисна копчето за прехвърляне на линия и се обади на патоложката. — Извинявай за забавянето — произнесе задъхано. — Отново се чух с архиепископ Кърни.

— Какво ти каза?

Хенри и предаде набързо разговора, все още развълнуван от чутото. Джоан за миг замълча.

— Инквизитор значи — каза след малко.

— Така излиза — въздъхна посъвзелият се Хенри.

Появи се нов елемент от пъзела.

— Това е наистина удивително. Изглежда, ще имаме още една тема за разговор по време на вечерята.

Хенри почти бе забравил за вечерята.

— Да, разбира се, довечера ще се видим — каза с искрен ентусиазъм.

— Приемам я като романтична среща — разчувства се Джоан, взе си довиждане с него и затвори телефона.

Хенри бавно сложи слушалката на мястото и. Не знаеше кое го бе изненадало повече. Това, че мумията бе на испански инквизитор, или романтичният характер на срещата.

Хил се изкачи по стълбите на единствения хотел в разположеното сред джунглите градче Вилякуача. Дървените стъпала заскърцаха под тежестта му. Дори и в сенчестото преддверие на страноприемницата бе невъзможно да се избяга от утринната горещина. Тя вече бе обвила Хил като дебело одеяло. Той обърса потта от шията си с ръкава на разкъсаната си риза и тихо изруга. От нощното бягство през джунглата целият бе изподраскан и в лошо настроение. Бе успял да подремне за съвсем кратко време, преди да договори тази среща.