Лора Роуланд - Бундори

— Ако ми дадете лично подписани показания, които да покажа на съдията, няма да ви се наложи да се явявате като свидетел. А щом заловим убиеца, няма от какво да се страхувате!

След дълъг размисъл мадам Шимизу отвърна:

— Добре! — и с въздишка продължи своя разказ: — Игуменът на храма ме прие и ми даде стая в крилото за гости. Но не можех да заспя. Тъгувах за съпруга си и се питах как ли ще реагира, когато разбере, че съм си отишла. Щеше ли да се зарадва или да се натъжи? Дали не правя грешка? Накрая мисълта, че няма да го видя повече, ми се стори непоносима и около полунощ се измъкнах скришом от крилото за гости. Не ме беше грижа, че ще ми се наложи да извървя пеша обратния път до Нихонбаши, желаех само отново да съм до съпруга си… дори и да го откриех заспал в обятията на държанките си… — нови сълзи бликнаха от очите й. — Бях твърде горда, за да го уведомя, че смятам да го напусна… — прошепна тя.

Мъжът й не знаеше! Ето коя беше истинската причина да иска поверителност за показанията си! Сано усети, че го обзема гняв към неверния съпруг и жалост към жената, която продължаваше да копнее за уважението и любовта му.

— Разбирам — каза той внимателно. Изчака я да се успокои и после я подкани да продължи: — Какво стана после?

— Озовах се в големия двор, луната бе изгряла, но все пак беше много тъмно и се страхувах… И затова… — мадам Шимизу закърши ръце в скута си — … хукнах покрай главната постройка, но се спънах в нещо… Беше труп на свещеник! — от гърдите й се изтръгна приглушено ридание, а пълното й тяло потръпна. — Изпищях и отскочих встрани. Главата му я нямаше… расото му бе цялото в кръв… а от гърдите му стърчеше меч…

Сано я погледна изненадан — в трупа на свещеника нямаше забит меч, а и никой в храма не бе споменал, че е намерил. Ако мадам Шимизу казваше истината, тогава какво бе станало с него?

— Знаех, че свещеникът е жертва на Убиеца Бундори — продължи тя, бършейки неспирните сълзи, които се стичаха по лицето й. Страхувах се, че е някъде около храма и че ще убие и мен. Трябваше да повикам за помощ или да се втурна обратно в стаята си, но… съзнанието ми бе заето с единствената мисъл да се прибера у дома… Имах нужда от оръжие, с което да се браня, тъй че… изтеглих меча от тялото на свещеника — тя сграбчи с две ръце дръжката на въображаемия меч и задърпа, извърнала изкривено от погнуса лице, — после го тикнах в пояса си и отидох при камбаната. Хванах дървения чук и ударих с все сила. След това се втурнах към портата… И тогава видях убиеца — завърши тя с отпаднал глас.

— Видели сте Убиеца Бундори! — Сано толкова се развълнува, че почти забрави да попита къде е мечът. Ето го най-сетне неговия свидетел!

Мадам Шимизу кимна утвърдително.

— Когато стигнах при портата, той беше отвън… и развиваше някакъв вързоп. Човешка глава… Бях на не повече от десетина крачки от него. Камбаната все още ехтеше и виждах, че бърза да се махне. После се озърна и тогава ме видя…

— Мадам Шимизу — тихо каза Сано, — това е много важно. Как изглеждаше убиецът? Опишете ми го колкото можете по-точно. Не бързайте.

— Не успях да го видя добре. Беше висок самурай с наметало и качулка, лицето му беше в сянка… А когато ме погледна, се обърнах и побягнах… — тя сграбчи Сано за ръката и ноктите й се впиха в плътта му. — Но той сигурно е видял лицето ми, сосакан сама. Вероятно смята, че мога да го разпозная, и ме търси. Трябва да ме закриляте!

Смазан от разочарование, Сано попита:

— И какво направихте после?

— Побягнах в гората… Убиецът се втурна да ме преследва. И почти ме догони… но се спъна в един камък и аз успях да избягам. Скрих се в хралупата на някакво дърво. После видях светлини и чух викове.

Убиецът избяга, а аз останах скрита там до зори. После тичах през целия път до Нихонбаши…

— А какво направихте с меча?

Мадам Шимизу вдигна безпомощно ръце и после ги отпусна в скута си.

— Носих го през целия път до вкъщи, в случай че срещна убиеца. След това вече не знаех какво да правя с него. Първо исках да го хвърля, но после си помислих, че трябва да го скрия от съпруга си, за да не разбере какво беше станало. Затова го донесох тук.

— И сега е тук, при вас? Може ли да го видя?

— Да, ще ви го донеса — мадам Шимизу стана, но вместо да влезе в къщата, отиде до голямото вишнево дърво и мушна ръка в проядения му ствол. — Някога това бе нашето специално скривалище — каза тя тъжно. — Мъжът ми оставяше тук подаръци и стихове за мен… — тя извади нещо дълго и тънко, увито в намаслена коприна, и го поднесе на Сано. — Не исках да го държа в къщата… това е скверна вещ. Затова го сложих тук, където никой няма да погледне.