Лора Роуланд - Урагири

— Къде е този окаян пристанищен патрул на Нагасаки? Досега трябваше да са ни видели и да са дошли да ни посрещнат! — величествен в своята ризница на плочки и шлем с рога, капитанът на кораба крачеше ядно по палубата. — Това е позор! Ние сме пратеници на шогуна! Някой ще си плати! — после изкрещя към екипажа: — Пригответе се за акостиране и за сваляне на пътниците… — и отправи подигравателна усмивка към Сано и Хирата, които с тревога се взираха в брега, докато корабът приближаваше пристанището на Нагасаки.

Хирата въздъхна с облекчение. От прекараната морска болест той бе блед, треперещ и доста отслабнал:

— Със сигурност ще се радвам, когато сляза от този кораб.

— Няма да си единствен — добави Сано.

Откакто дворцовият управител Янагисава го прати на това заточение, той с ужас очакваше пристигането в Нагасаки. Но след два месеца плаване покрай бреговете на Хоншу 6 6 Най-големият остров в Японския архипелаг — Б.пр. и Кюшу мисълта отново да стъпи на сушата го изпълваше с радост. Както всички японски плавателни съдове корабът — с едно-единствено квадратно платно, извезано с трилистната ружа от герба на Токугава — не бе подходящ за дълги плавания.

Режимът се стремеше да ограничи възможностите на жителите да напускат страната и затова корабите бяха с нестабилен корпус за ниско газене, готов да се килне и при най-малката вълна. Сано и Хирата изживяха съсипващи преходи между рифове и плитчини и две свирепи летни бури. Делиха тясната кабина с офицерите, докато моряците спяха на палубата, ядяха единствено солена риба, туршия и оризови питки. Отношението на екипажа към Сано и спътника му ясно показваше, че враждите във висшите ешелони на бакуфу не бяха тайна за по-низшите по ранг: капитанът и хората му не скриваха омразата си към пратеника на шогуна, тъй като осъзнаваха, че Янагисава е готов на всичко, за да унищожи своя враг. Несъмнено дворцовият управител вече бе изпратил необходимите инструкции до губернатора на Нагасаки, как най-ефективно да премахне ненавистния му противник.

Откъм кърмата, където моряците изнасяха багажа от трюма, се разнесоха тропот и блъскане.

— Ще се погрижа да не съсипят нещата ви — рече Хирата и хукна нататък по палубата с викове: — Ей, по-внимателно с този багаж!

Преди да напусне Едо, Сано за пореден път отложи сватбата си, с което предизвика гнева на бъдещите си роднини. Но какво бе техният гняв в сравнение със собствената му ярост към този режим, който възнаграждаваше заслугите му с практическо изгнание!

Сега облекчението от оцеляването след това мъчително пътуване обаче извика у Сано прилив на оптимизъм. Докато наближаваха Нагасаки, той се почувства заинтригуван. Никога не се бе озовавал тъй далеч от дома. Какви ли непознати предизвикателства го очакваха по тези земи с бурна история и екзотично чуждо влияние?

Корабът се движеше по широк, криволичещ канал покрай Кюшу. Бреговата ивица бе осеяна със заливчета; гориста растителност увенчаваше високите скали. По полегати склонове се простираха терасирани оризища. Над малки островчета с писък се рееха морски птици. Спокойната водна шир бе осеяна с рибарски лодки. В далечината град Нагасаки се спускаше към подножието на стръмните крайбрежни хълмове.

— Сосакан сама, вижте! — Хирата се бе върнал и сочеше към странни отблясъци на върха на една скала. — И там също! Какво е това?

— Слънцето, което се отразява от далекогледите на стражите, които наблюдават за чуждестранни кораби и предупреждават при евентуална заплаха за националната сигурност.

Нагасаки, центърът на търговията по море, посрещаше търговци от най-различни националности — някои от тях с намерения за завоевания или финансово облагодетелстване.

Корабът отмина голям остров насред канала.

— Такаяма — каза Сано. — Преди сто години, по време на гоненията срещу християните, от там са хвърляли чуждестранните свещеници и са ги давели. А онзи, по-малкият остров трябва да е „Кладата“ — там пък подпалват вражеските кораби.

Припомняйки си тези факти, Сано усети как в душата му се възражда отдавна погребана страст. Като ученик в храма Зоджо той често се промъкваше в забранената част на библиотеката. Там бе открил ръкописи, документиращи отношенията на Япония с чуждите държави през последните двеста години. Бе чел с удивление и възторг за белите варвари… докато един ден игуменът го хвана. Все още усещаше болка в гърба, щом си припомнеше как го биха за наказание. Но интересът му към варварите не секна. Законите строго забраняваха каквито и да било контакти с европейците. Бакуфу се страхуваше, че именно варварите крият най-голяма заплаха за сигурността на Япония. Чуждестранните книги и книгите за чуждоземни бяха забранени. Сега Сано съзря преимущество в положението си и в нежеланото си пътуване до Нагасаки. Най-сетне щеше да види легендарните варвари със златни коси и с очи като небесна синева. А и в пояса си държеше скрит лист хартия, с който щеше да преодолее езиковата бариера…