Лора Роуланд - Урагири

— Сосакан Сано Ичиро на доклад при негово превъзходителство — обяви той на застаналите отпред стражи.

Те се поклониха и отвориха портата. Сано продължи към вътрешната градина. Мина покрай канцелариите и работните помещения и през вратата в далечния край на коридора излезе на калдъръмена пътека, която го отведе до личната градина на Токугава. Гъстите клони на боровете бяха увиснали неподвижно, натежали от влажна горещина. Лилии изпълваха въздуха с опияняваща сладост. Лениво жужаха пчели. Сухи кленови листа плуваха изящно върху огледалната повърхност на езерото. Над замъка тъмните буреносни облаци се открояваха на сивото небе като мастилени петна върху мокра хартия. Долавяше се далечен тътен на гръмотевици. Потискащата атмосфера засилваше у Сано натрапчивото чувство, че е хванат в капан. В замъка Едо то бе негов неизменен спътник. Вървеше като обречен и тайно се надяваше шогунът да го натовари с ново разследване, но в този миг съзря летния павилион на Токугава и спря смутен. Полуизлегнат в беседката седеше не шогунът, а дворцовият управител Янагисава Йошиясу, дясната ръка на върховния владетел. Облечен в лятно копринено кимоно в синьо и слонова кост, той стискаше голям лист бяла хартия и елегантна четчица. Един слуга чакаше отстрани, готов да напълни отново мастилницата, да сложи още вода в купата за размиване на туша или да му подаде друг лист хартия. В два реда отстрани коленичеха петимата мъже от съвета на старейшините — най-близките съветници на шогуна и лакеи на Янагисава. Други слуги обикаляха павилиона, махайки с ветрила, за да правят изкуствен вятър. Но Токугава Цунайоши не се виждаше никъде.

С поредица бързи и грациозни извивки и чертици Янагисава прокара четчицата по хартията, изписвайки колона от йероглифи.

— Сосакан Сано — измърмори той. — Няма ли да се присъедините към нас?

Сано изкачи стъпалата на павилиона, коленичи, поклони се и отправи официален поздрав към събралите се.

— Почитаеми управителю, дошъл съм да докладвам на шогуна… — безпокойство сви сърцето му, защото присъствието на Янагисава на аудиенциите при шогуна не вещаеше нищо добро.

Дворцовият управител огледа стиховете, които бе написал. Смръщи се, поклати глава и даде знак на слугата да махне листа. После вдигна поглед към Сано. Трийсет и две годишен, Янагисава бе любовник на шогуна още от ранна младост. Висок и слаб, с фини черти и големи влажни очи, той притежаваше магнетична мъжка хубост, която нямаше нищо общо с характера му.

— Опасявам се, че негово превъзходителство отсъства в момента — каза той. — Каквото имаш да кажеш, можеш да го кажеш на мен.

Благият му тон зле прикриваше непреодолимата враждебност. От първия ден, в който Сано бе поел длъжността на сосакан, Янагисава гледаше на него като на главен съперник за благоволението на Токугава Цунайоши. Опасяваше се за поста и влиянието си над слабоволевия господар — затова бе саботирал разследването на Сано във връзка с убийствата Бундори и дори бе дал заповед да го пребият до смърт. Въпреки всичко Сано бе изпълнил задачата си успешно. За зла участ обаче в поставения за убиеца капан се бе хванал и самият дворцов управител, който бе станал жертва на жестоко насилие. Янагисава никога нямаше да прости на Сано това неволно прегрешение.

— Негово превъзходителство ми заръча да му докладвам лично — възпротиви се Сано. Знаеше, че Янагисава съвсем преднамерено възпрепятства достъпа му до шогуна. Много отдавна бе изоставил покорното поведение, защото то, така или иначе, не успяваше да уталожи ревността на дворцовия управител. — Ще говоря пред него!

Сано зае леко предизвикателна поза. До този момент дворцовият управител бе опитвал какво ли не, за да го дискредитира — първо пусна слухове за него, че е алкохолик и развратник, после прати хора да го предизвикат към скандал. След това на няколко пъти се опита тайно дори да го премахне — веднъж някакъв конник за малко да го прегази на улицата; после, докато бе в гората, уж случайно бе засипан със стрели… Въпреки всичко Сано продължаваше да се радва на благоразположението на Токугава Цунайоши, който се бе привързал към него с необичайно за него постоянство и изискваше непрекъснато да му бъде в услуга и на разположение.

Но сега Сано изтръпна, когато Янагисава каза:

— Негово превъзходителство има треска и се нуждае от строг режим на покой и тишина. Не може да приема никого… освен мен, разбира се… — фино очертаните му устни се извиха в злобна усмивка. — Ще му предам новините за смъртта на Миочин. По сведения на официални източници той и неговите крадци са заловени и посечени от моята вярна стража.