Лора Роуланд - Урагири

Заедно изкачиха стълбите към малката квадратна стаичка на върха на кулата. Под прозореца на Кийоши лежаха бинокълът и холандският речник, по който младежът учеше по време на самотните си смени. Джунко се извърна към него и неуверено рече:

— Кийоши…

— Какво? — бегла усмивка озари мрачното му лице. — Не можеш да останеш дълго, Джунко. Лейтенантът скоро ще мине на проверка. И двамата ще загазим, ако те завари тук.

За пръв път тя се почувства разколебана в любовта му. Нима раздялата бе охладила привързаността му?

— Какво има? — попита го тя и от страх я побиха тръпки. Посегна да го докосне, но после отдръпна ръката си. Не искаше да накърнява достойнството си, като умолява или се натрапва, затова потърси друг начин да се увери в любовта му. Спомни си за какво бе дошла.

— Сосакан Сано говори с баща ми — каза тя. — Интересува се от тайнствените светлини. Ако искаме да ги заловим преди него, трябва да побързаме. Научи ли вече нещо?

В първия миг Кийоши не отговори. После, все така без да я поглежда, каза с неохота:

— Знам какви са тези светлини.

Радост бликна като фонтан в гърдите на Джунко и отми съмненията й.

— Искаш да кажеш, че си видял духа? О, Кийоши, всичките ни проблеми ще се решат! — тя щастливо плесна с ръце. После объркана забеляза тъга и съжаление в погледа, който Кийоши бе отправил към нея.

— Но какво има?

Той я прегърна и я притисна към гърдите си, за да не вижда лицето му.

— Трябва да забравиш за светлините, Джунко. Особено сега, когато сосакан сама знае за тях.

Джунко се отдръпна озадачена.

— Но защо? Гадателката каза, че „те са ключът към нашето щастие“… — при последната си среща бяха отишли да потърсят съвет от най-добрата врачка в Нагасаки. — Тайнствените светлини…

— Казах ти да ги забравиш! — извика Кийоши с пламнал поглед.

Никога по-рано не й бе повишавал тон в гневен изблик. Без да каже нито дума, тя се обърна и запремигва бързо, за да спре сълзите си.

— Съжалявам — промълви след миг Кийоши. На лицето му вече не бе изписан гняв, а гласът му звучеше унило. — Не исках да те засегна, но трябва да ми повярваш, че така е най-добре.

Откъм прозореца нахлу студен вятър и Джунко потръпна. Кийоши се наведе към нея и я стисна за рамото.

— Кажи ми какво си научил за тези светлини — Джунко държеше да чуе истината.

Кийоши отдръпна ръката си от рамото й:

— Не мога да ти кажа.

Упорството му я накара да забрави крехката си гордост:

— Моля те, кажи ми какво не е наред! Искам да ти помогна!

Кийоши я прегърна и я погали по косата. Тя усети, че ръката му трепери, почувства учестения му дъх върху челото си, топлата му сила, но тялото му оставаше сковано.

— Нищо не можеш да сториш — отвърна той унило. — Трябва да се оправя сам — мълча дълго и после продължи, сякаш говореше повече на себе си: — Трябва да реша дали да сторя онова, което е правилно, дори ако трябва да засегна… някого… — после я освободи от прегръдките си. Преглътна с усилие и добави: — Неприятно ми е да ти го кажа, Джунко, но смятам, че… повече не бива да се виждаме.

— Да не се виждаме повече? Защо? — тя не бе в състояние да скрие съмненията си. — Не ме ли обичаш вече? Някоя друга ли има?

— Нямам това предвид! — Кийоши сграбчи ръцете й и ги притисна до гърдите си; — Обичам те! Никога няма да има друга за мен. Ала така е най-добре. Моля те, повярвай ми.

— Не!

Чуха някакъв шум и замръзнаха — от стълбите долитаха нечии стъпки.

— Лейтенантът е — каза Кийоши и побутна Джунко към прозореца, от който към земята се спускаше стълба. — Върви! Преди да те е видял.

— Почакай, Кийоши! — изрече умолително Джунко. Не искаше да се разделят така и да оставят нещата нерешени.

Стъпките се чуваха по-силно и по-близо. Тя се прехвърли през прозореца и стисна стъпенките на стълбата. Докато се спускаше по нея, хвърли поглед нагоре да зърне за последен път Кийоши. Той й махна набързо, усмихна се напрегнато, обърна се, отдалечи се от прозореца и изчезна от погледа й.

— Ей? Има ли някой? — извика Сано, докато се изкачваше по стълбите на стражевата кула.

Бе изгубил следите на Джунко в гората, но кулата, изглежда, бе единственото място, където би могла да отиде. Той извика името и титлата си, за да не го сбърка дежурният с нападащ враг. Влезе в стаята на върха и се озова лице в лице с познат младеж.

— Ти си Кийоши, нали? — попита Сано, като си спомни, че го бе видял на плажа предишния ден. — Синът на коменданта Охира?

Кийоши преглътна с усилие.