Лора Роуланд - Урагири

— Имате ли някаква представа, откъде са тези светлини?

— Не знам за какво говорите. Твърде зает съм, за да си губя времето с разни светлини.

Сано осъзна, че няма да измъкне нищо повече от него, и се сбогува. Напусна китайския квартал и се замисли за следващия си ход. Трябваше отново да зададе някои въпроси на коменданта Охира и на стражите в Дешима, да предаде на Пеони думите на Урабе и да разпита варварите за отношенията на Спаен с японските жители.

Вече потегляше към пристанището, когато чу шум от шляпащи нозе. Обърна се и видя как Джунко тичешком излиза от квартала и се втурва нагоре по хълма. Сано бе отдал странната й реакция на факта, че бе споменал за тайнствените светлини. А може би тя знаеше нещо за сделките на Урабе с холандците? Пък и тази болезнена прилика с Аой… Той обърна коня и подкара след нея.

Джунко бързо си проправяше път през тълпата. Задъха се от усилието и от страха, че отново престъпва заповедите на баща си. Но копнежът на сърцето й я тласкаше към забранения любим.

Доскоро стоически приемаше мисълта, че ще се омъжи за човек, избран от баща й заради богатството и деловата му прозорливост. Бе понесла безброй миай, официални срещи с евентуални съпрузи. Но после на градското празненство миналата есен бе срещнала мъж, в когото се бе влюбила мигновено и страстно.

— Той е твърде млад, твърде беден и няма опит в търговията — сопна се баща й, когато тя изрази гласно своето предпочитание. — Пък и семейството му никога няма да се съгласи на тази женитба, ще искат той да си вземе невеста от някой важен самурайски клан. Забрави го.

Но Джунко загърби благопристойното си възпитание и не се подчини. Двамата се срещаха тайно вече почти година — винаги когато работата му го позволяваше и тя можеше да се измъкне от къщи. Допреди два месеца, когато баща й я хвана да прескача през прозореца.

— Няма да допусна дъщеря ми да мърсува! — развилия се той и я подгони из къщата с бамбукова пръчка.

Джунко хлипаше, а той сипеше удари по гърба й.

— Онегаи ишмас, Ото сан! Моля те, обичам го! Искаме да се оженим.

— И дума да не става!

След това Урабе нае жена да я придружава и следи навсякъде. И се захвана най-усърдно да й търси подходящ съпруг. Джунко криеше мъката си и тайно се надяваше баща й да премисли и да се вслуша в молбите й. Този ден отчаянието я бе принудило да отиде при него. Това, което дочу от разговора му със сосакан Сано, я накара да хукне към своя любим.

Сега тичаше край оградените къщи на даймио над търговската част. Скоро летните вили, накацали по хълмовете, останаха зад гърба й. Тя продължи нагоре по тясна лъкатушеща пътека и навлезе в гората. Въздухът стана по-хладен. Сърцето й биеше тежко, гърдите й мъчително се повдигаха и отпускаха, но тя не забави трескавия си ход. Пое по една пътека напряко през гората, катереше се по скалите и се препъваше в паднали клони, докато накрая стигна до своята цел — високата и тясна постройка на една от стражевите кули на Нагасаки. Стаята на върха имаше голям прозорец, който гледаше към пристанището. Точно там Джунко забеляза проблясващите стъкла от бинокъла на любимия, с който той оглеждаше морето дали се задават кораби.

Джунко се огледа, бързо се шмугна през вратата на кулата и тръгна по спираловидните стълби нагоре към върха.

— Кой е там? — извика мъжки глас отгоре.

— Кийоши, аз съм — отвърна тя нетърпеливо.

Той затопурка тежко надолу. Готова всеки миг да се разплаче от радост, Джунко се заизкачва по-бързо. Срещнаха се по средата, до един прозорец, който хвърляше светлина върху чезнещите надолу стълби. Джунко спря на две стъпки под Кийоши. Очите й го поглъщаха жадно. Беше красив както преди, но чувственото му лице бе някак остаряло от последния път, когато се бяха видели. Бяха се появили нови сенки под очите му и сега изглеждаше сериозен и зрял, което бе тъй непривично за неговите петнайсет години. В сивата униформа й се стори далечен и непознат. В душата на Джунко отекна тревожен акорд. После Кийоши се усмихна и предишната младежка жизненост озари чертите му. Тревогата на Джунко премина в радостна наслада и тя също засия в усмивка.

— Хубаво е, че те виждам, Джунко, но си поела голям риск, като си дошла тук — каза Кийоши. — Баща ти ще те пребие, ако разбере. По улиците има хулигани, по хълмовете — разбойници. Обещай ми, че ще внимаваш занапред.

— Обещавам — отвърна щастливо Джунко и го хвана за ръка.

Ето какво най-много обичаше у него — вълнуваше се за другите повече, отколкото за себе си. Защитаваше селяните от самураите, които ги тормозеха, макар че другарите му се присмиваха на неговата състрадателност. Работеше дълги часове в стражевата кула и патрулираше на пристанището, учеше бойни изкуства и холандски език не заради личната си кариера, а за да бъде гордост за своя баща — комендант на Дешима, за своя покровител — губернатор Нагай, и за своя учител — главния преводач Ийшино. Сега можеше да загуби поста си, задето е допуснал забранен посетител, но силно бе разтревожен за безопасността й. Не можеше ли баща й да разбере, че нежната му загриженост е по-ценна от богатството? Не можеше ли и комендантът Охира да осъзнае, че тя ще бъде по-вярна и предана съпруга на Кийоши от всякоя знатна самурайска невеста?