Лора Роуланд - Иредзуми

И тогава Сано усети присъствието на Рейко — подобно на едва доловим ромон на далечен поток. Осъзна, че го е почувствал още откакто се бе прибрал вкъщи — като невидим полъх, като подземно течение. За тези три дни той безпогрешно бе усещал кога съпругата му е наблизо. Дали и тя чувстваше същото?

В следващия миг усещането му се засили и той долови скърцането на дъсчения под, под тихите й стъпки. Тутакси забрави грижите си. Тя идваше при него. Сърцето му заблъска в гърдите; устата му пресъхна от очакване. Почукване на вратата — три тихи отривисти потропвания.

— Влез! — гласът на Сано бе станал дрезгав от напрежението. Вратата се плъзна встрани и се отвори. Рейко влезе в стаята. Носеше червен халат на златни кръгове, а пищните му дипли подчертаваха деликатните и в същото време прелъстителни извивки на фигурата й. Дългите й до коленете коси я обгръщаха като блестяща черна пелерина. Изглеждаше невероятно красива и недостъпна. Тя коленичи на значително разстояние от него и се поклони, след което с равен глас каза:

— Добър вечер, уважаеми съпруже.

— Добър вечер — отвърна Сано, смразен от нейната официалност. — Хубав ли бе денят ти?

— Да, благодаря. Баща ми се обади, докато ви нямаше — каза Рейко. — Иска да се видите в съда утре сутринта в часа на дракона 25 25 Между 7 и 9 часа сутринта — Б.пр. .

Осъзнал факта, че тя бе дошла само за да му предаде това съобщение, той изпита неописуемо разочарование.

— Каза ли защо?

— Само това, че ще гледа дело, което според него ще ви заинтересува. Попитах дали има нещо общо с разследването, но той не пожела да ми каже… — горчива усмивка изкриви устните й. — И той като вас смята, че това не е моя работа.

— Благодаря, че ми предаде съобщението! — отвърна Сано. Как му се искаше да я докосне! Представяше си копринената мекота на косите й, топлата гъвкавост на тялото й, изкусителния аромат на лицето й. Рейко се поклони, което бе сигнал за намерението й да си върви. Търсейки начин да я задържи, Сано каза първото нещо, което му хрумна: — За снощи… съжалявам, ако съм ти причинил болка, когато те блъснах встрани…

— Не, няма нищо… — гласът на Рейко изведнъж се промени и тя му заговори на „ти“: — Всъщност има! Ти се нуждаеше от моята помощ повече, отколкото аз — от твоята защита. Защо просто не си го признаеш?

Сано се изуми от прямостта и упоритостта й. Не знаеше как да отвърне, и само каза:

— Онзи удар беше възхитителен!

Очите на Рейко се разшириха от учудване при този неочакван комплимент.

— Благодаря, но не беше нищо особено… — страните й поруменяха от удоволствие. — Научих го от трактата върху бойните изкуства на Кумаширо…

— Ти си чела трудовете на Кумаширо? — сега бе ред на Сано да се изненада. Великият майстор на меча, живял преди двеста години, бе и негов герой. Любовта му към историята на бойните изкуства взе връх над убеждението му, че жените не бива да ги упражняват. В следващия миг двамата с Рейко вече обсъждаха кенджуцу. И тъй като тя бе чела не по-малко от него, това бе един от най-приятните разговори, които някога бе водил на тази тема. Интелигентността й истински го впечатли, а и бе такова удоволствие да я гледа как сияе от ентусиазъм! Тя се приближи до него; позата й стана по-непринудена; усмивката й отразяваше и неговото удоволствие от взаимния интерес. Сано бе сигурен, че бе дошла при него, защото искаше да го види — в края на краищата можеше да изпрати някоя прислужница да му предаде съобщението от баща й. Без съмнение и Рейко изпитваше същото неустоимо желание за близост!

И тогава, насред разгорещения спор за достойнствата и слабостите на един от стиловете за бой с меч, Сано осъзна, че допуска същата грешка както съдията Уеда — той насърчаваше Рейко в нейните далеч неженствени начинания…

Изражението му вероятно се бе променило, защото Рейко изведнъж млъкна насред изречението. Тъга угаси искрите в очите й; тя бе прочела мислите му.

— Късно е — каза тя със съжаление. — Няма повече да прекъсвам работата ти. Лека нощ, уважаеми съпруже! — после се поклони и излезе.

По-унил от всякога, Сано седна на бюрото, обгърнат от самота. Продължаваше да усеща присъствието й — бистър ромолящ поток, който постепенно дълбаеше своя път през скалата на душата му. После си наля нова чашка саке и насочи мислите си към един друг страдалец в любовта — Кушида. Главният пазач представляваше чудесна възможност за Сано да приключи бързо разследването, без да излага на риск собствения си живот. Но липсваха всякакви сериозни уличаващи доказателства, а докато не ги събереше, Сано не можеше да прати някого на мястото за екзекуции.