Лора Роуланд - Иредзуми

Сега помощничките сервираха саке на майката на Сано и на съдията Уеда в чест на новия съюз между двете семейства, а после започнаха да подават чаши на присъстващите, които произнесоха хорово:

— Омедето гозаймасу — честито!

Сано видя щастливи лица, обърнати към него и Рейко. Любящият поглед на майка му сгря сърцето му. Хирата неволно прокара ръка по едва наболите коси на главата си — обръсната по време на разследването им в Нагасаки — и засия. Съдията Уеда кимна в израз на одобрение. Шогунът се усмихна.

От масата пред себе си Сано взе церемониалния документ и зачете с развълнуван глас:

— Оттук нататък сме свързани във вечен брачен съюз като съпруг и съпруга. Даваме обет, че ще изпълняваме съвестно брачните си задължения и ще прекараме всички дни от живота си заедно във вечна вярност и любов. Сано Ичиро, ден двайсети от деветия месец на Генроку, година трета.

После и Рейко прочете същите думи от собствения си документ. Гласът й бе висок, ясен и мелодичен. Сано го чуваше за пръв път. За какво ли щяха да си говорят само двамата насаме довечера?

Помощничките подадоха на Сано и Рейко клонки от чаено дръвче, окичени с бели хартиени лентички, и отведоха брачната двойка до нишата за традиционното сватбено приношение към божествата. Дребна и крехка, Рейко едва стигаше до рамото на Сано. Дългите й ръкави и поли се влачеха по пода. Двамата заедно се поклониха и оставиха клонките пред олтара. Помощничките се поклониха два пъти към олтара и плеснаха с ръце. Всички присъстващи ги последваха.

— Церемонията приключи — обяви свещеникът, който бе изпълнил ритуала. — Сега младоженците могат да се заемат с изграждането на своя хармоничен дом.

Преследвана от демоните, Харуме успя някак да намери пътя по виещите се коридори до вратата, която водеше към главния дворец. Там стояха наложниците, облечени в ярки цветни кимона, обградени от слуги и няколко телохранители. Силите на Харуме гаснеха. Като се давеше и хъхреше, тя се строполи на пода.

Сред шумолене на коприна присъстващите се обърнаха. Чуха се възклицания:

— Това е сокушицу Харуме! Какво й е? Цялата й уста е в кръв!

— Демони — изхриптя Харуме. — Демони…

Силни ръце я сграбчиха. Властни мъжки гласове дадоха заповеди.

— Призля й. Доведете лекар!

— Не й позволявайте да помрачи сватбата на сосакан сама! Отведете я в стаята й…

Отнесоха я нататък по коридора. Зловещите привидения продължаваха да я измъчват, неистова конвулсия разтърси цялото й тяло и обви невидима верига около вътрешните й органи. Харуме изпищя в агония, докато гърбът й се изви в дъга, а вдървените й крайници се изпружиха. Сетивата й замряха. Вече не виждаше демоните, не чуваше гласовете им. Само необузданото блъскане на собственото й сърце кънтеше в ушите й. Следваща конвулсия. Макар и с широко отворена уста, Харуме вече не можеше да си поеме въздух. Последната й мисъл бе за нейния любим. С мъчителна като болката яснота тя разбра, че повече никога няма да го види. Последен отчаян опит за глътка въздух. И неизречен вопъл:

— Помощ…

И после пустота.

Сано бе сляп и глух за всичко наоколо, защото в този миг помощничките вдигаха белия воал от главата на неговата невеста и тя се обръщаше към него…

Рейко изглеждаше дори по-млада, отколкото предполагаха двайсетте й години. Имаше безупречно овално лице с деликатна брадичка и тънък нос. Очите й, бляскави черни венчелистчета, грееха в тържествена невинност. На високото й чело се извиваха фините линии на изписаните й вежди. Бяла оризова пудра покриваше гладката й съвършена кожа в невероятен контраст с черните атлазени коси, които се спускаха до коленете й. Красотата й остави Сано бездиханен. После Рейко му се усмихна — едва доловима свенлива извивка на нежните червени устни, преди смирено да сведе поглед. Сано отвърна на усмивката й и сърцето му се сви от нетърпима, обсебваща нежност. Да, съвместният им живот щеше да бъде откровено съпружеско блаженство!

Присъстващите станаха на крака, а помощничките придружиха Сано и Рейко от олтара обратно до техните семейства. Сано се поклони на съдията Уеда и му благодари за честта да се сродят. Същото стори и Рейко, обръщайки се към майката на Сано. Двамата благодариха и на шогуна, после, след още куп поздравления, благодарности и благословии, всички присъстващи преминаха през украсените с дърворезба порти и продължиха нататък по широкия коридор към залата за сватбеното угощение.

Изведнъж някъде от вътрешността на двореца се разнесоха пронизителни писъци, последвани от тропот на тичащи нозе. Шогунът застина на място и даде знак на шествието да спре.