Лора Роуланд - Иредзуми

— Нека първо ви предложим да се подкрепите? — отвърна даймио Мияги и с жест посочи към ниската масичка, където имаше чайник, чашки, поднос за пушене, каничка саке и изобилие от плодове, сладки и суши — малки питки от студен ориз, гарнирани със сурова риба. Както повеляваше обичаят, Сано учтиво отказа, остави се да го убеждават и накрая благосклонно прие.

— Питах се дали ще разберете за мен… — владетелят Мияги имаше тънко мършаво тяло и удължено лице. Кожата на врата и на страните му бе провиснала. Провлеченият му говор съответстваше на отпуснатата му поза. — Е, беше ми ясно, че рано или късно връзката ми с Харуме ще стане известна. Мецуке действат безотказно. Радвам се, че се случи след смъртта й, когато вече едва ли има някакво значение. Питайте каквото желаете.

Запазвайки евентуалното предимство, което му даваше тайната, че притежава дневника на Харуме, Сано не опроверга убеждението на даймио, че шпионите на Токугава са разкрили връзката му.

— Може би ще бъде по-добре да разговаряме насаме — каза Сано и погледна към госпожа Мияги. Той се нуждаеше от интимните подробности на една любовна връзка, които владетелят Мияги най-вероятно би искал да скрие от своята съпруга.

Но той каза:

— Жена ми ще остане. Тя знае всичко.

— Ние сме братовчеди, свързани в практичен брак — поясни госпожа Мияги. Наистина тя удивително приличаше на своя съпруг — със същата кожа, черти на лицето и тънка фигура. Въпреки това позата й бе скована, кафявите й очи — лишени от всякакъв блясък, а устните й — без червило и здраво стиснати. Имаше дълбок, почти мъжки глас. Докато всичко при владетеля Мияги издаваше слабост и чувственост, тя изглеждаше строга и суха в брокатеното си кимоно. — Няма нужда да пазим тайни един от друг — после добави: — Но може би наистина трябва да говорим насаме. Снежинка? Орехче? — Тя направи знак на девойките, които мигом станаха и коленичиха пред нея. — Това са наложниците на моя съпруг — каза тя и Сано ахна от изненада, защото бе решил, че момичетата са техни дъщери. Като погали майчински всяка по бузата, госпожа Мияги каза: — Можете вече да си вървите. Продължавайте с упражненията по музика.

— Да, уважаема господарке — произнесоха девойките в хор, поклониха се и напуснаха стаята.

— Значи вие сте знаели, че съпругът ви се е срещал тайно с Харуме в Асакуса? — попита Сано.

— Разбира се — устата на жената се изкриви в усмивка, разкривайки почернените й зъби. — Аз отговарям за всички развлечения на своя господар. Аз избирам наложниците и куртизанките му. Миналото лято се запознах с Харуме и я представих на съпруга си. Организирах всяка тяхна среща — изпращах на Харуме писма, в които й посочвах кога да бъде в странноприемницата.

— Поели сте голям риск, като сте потърсили забавление с наложницата на шогуна — обърна се Сано към владетеля Мияги.

— Играта с опасността ми доставя удоволствие — даймио се протегна сластно. Езикът му се показа и навлажни устните му със слюнка.

Откровен любител на плътските удоволствия, той изглеждаше като човек, който се наслаждава на всяко физическо усещане. Носеше робата си, сякаш усещаше меката ласка на коприната върху кожата си. Взе една лула от металния поднос и дръпна с бавна решимост, след което въздъхна, изпускайки дима. Приличаше на голямо дете, но в същото време зад премрежените му очи Сано видя зловеща сянка. Той си спомни какво знаеше за клана Мияги. Бяха известни по-скоро с разврата си, отколкото с някаква политическа роля. Носеха се слухове за прелюбодеяние, кръвосмешение и перверзни — както около мъжете, така и около жените от рода, но богатството им откупваше тяхната безнаказаност от страна на закона. Очевидно сегашният даймио следваше семейната традиция, но дали тази традиция включваше и насилие. Сано се обърна към двамата и каза:

— Знаете ли, че Харуме е възнамерявала да се татуира?

Владетелят Мияги кимна и си дръпна от лулата. Съпругата му отвърна:

— Да, знаехме. Мъжът ми искаше тя да докаже предаността си. Аз й написах писмо, в което я помолих да го стори.

Сано се запита дали сковаността в поведението на госпожа Мияги издаваше фригидност, или бе резултат на нещо друго. После извади от платнената кесия на кръста си черната лакирана мастилница на Харуме и попита:

— От вас ли е получила това?

— Да, това е бурканчето за туш, което й изпратихме заедно с писмото — отвърна невъзмутимо господарката Мияги. — Аз го купих. Съпругът ми изписа името на Харуме върху капачето.