Лора Роуланд - Иредзуми

— Заповядайте, не се бутайте! — канеше той. — Входът е само десет зени 19 19 Дребна японска монета — Б.пр. .

Публиката се редеше на опашка пред завесата. Мускулест великан събираше входната такса. Хирата се присъедини към опашката и рече на великана:

— Дошъл съм да се видя с Плъха.

— А-а, Хирата сан — прозвуча откъм завесата и кръглите очички на Плъха заискриха с алчно лукавство. Той потри космати длани. — Какво мога да направя за вас?

— Трябва ми информация — Плъха обикаляше из Едо и околните провинции в непрестанно издирване на всякакви телесни аномалии. С лекота събираше вести и допълваше доходите си, продавайки отбрани сведения. Докато работеше в силите на реда, Хирата бе хванал Плъха по време на проверка в един незаконен публичен дом, но вместо да го задържи, го пусна срещу важна информация за престъпник, когото все не успяваха да заловят. Оттогава Хирата често го използваше — цените му бяха високи, но пък сведенията му винаги бяха точни. — Търся пътуващ търговец на лекове на име Чойей — каза Хирата и му предаде оскъдната информация, с която разполагаше за този човек.

Дивата усмивка на Плъха блесна.

— Значи искате да знаете кой е купил отровата, с която е била убита наложницата на шогуна. Не е лесно да се открие човек, който не иска да бъде намерен.

Хирата не се подведе. Плъха винаги започваше да преговаря, като подчертаваше колко трудно е да се получи дадена информация.

— Трийсет медни монети, ако го намериш до утре — каза Хирата. — След това двайсет.

— Сто медни монети независимо кога ще намеря вашия човек.

Пазарлъкът продължи и накрая Хирата каза:

— Седемдесет монети, ако го намериш до два дни, петдесет за по-късно и нищо, ако го открия преди теб. Това е последното ми предложение.

— Добре, но искам аванс от двайсет монети да си покрия разходите — съгласи се Плъха.

Хирата кимна и му даде парите. Плъха ги тикна в кесията на кръста си и после се изправи пред насъбралата се публика, за да обяви коронния номер в програмата:

— Сега ще видите сензацията Фукурокуджо, бог на мъдростта! — на сцената излезе момче на около десет години. Чертите му бяха дребни като на бебе, очите му бяха затворени, а главата му бе силно удължена и напомняше статуя на древно божество. Откъм публиката се разнесоха възклицания на изненада. — Само срещу пет зени Фукурокуджо ще ви предскаже съдбата! — извика Плъха. Публиката нетърпеливо се заблъска напред. Плъха каза на Хирата: — За да скрепим пазарлъка, ще ви подаря едно гледане — той отведе Хирата на сцената и сложи ръката му върху челото на момчето. — О, велики Фукурокуджо, какво виждаш в съдбата на този човек?

С все тъй затворени очи „божеството“ произнесе с тънък детски гласец:

— Виждам красива жена. Много красива. Виждам опасност и смърт… Ах, пазете се, пазете се!

В съзнанието на Хирата изведнъж нахлу споменът за Ичитеру. Спомни си лукавството й и наказанието, което го застрашаваше, задето общува с наложница на шогуна. Но продължи да копнее за нея със стъписваща страст. Знаеше, че трябва да я види отново — каквото и да му костваше това…

Златистият герб над портите на даймио Мияги Шигеру от провинция Тоса представляваше двойка лебеди, обърнати един към друг, със сключени около тях криле, които се докосваха с връхчетата си. Сано пристигна по здрач и възрастен слуга го въведе в къщата. Остави обувките и мечовете си в антрето. Отвътре къщата изглеждаше стара, дървената облицовка в коридора бе потъмняла от времето и вероятно запазена от по-стара постройка. Във въздуха се усещаше едва доловим мирис на мухъл, влага, дим и човешки дъх. В приемната точно свършваше някаква странна мелодия, когато слугата въведе Сано и обяви:

— Уважаеми господарю Мияги, уважаема господарке Мияги, представям ви Сано Ичиро, сосакан на шогуна.

В стаята имаше четирима души — сивокос самурай, излегнат върху копринени възглавници, жена на средна възраст, която бе коленичила до него, и две красиви девойки — едната с шамисен в ръка, а другата — с дървена флейта. Сано коленичи, поклони се и се обърна към мъжа.

— Мияги сан, разследвам убийството на сокушицу Харуме и трябва да ви задам няколко въпроса.

За миг всички се втренчиха в Сано с безмълвна предпазливост. В помещението горяха цилиндрични бели фенери и създаваха интимна атмосфера, характерна по-скоро за късна нощ. Мангали с дървени въглища успяваха да прогонят с топлината си есенния хлад. Знакът с лебедите на фамилията Мияги се повтаряше в кръгове, изрязани върху гредите на тавана и по колоните, в златните гербове върху лакирани масички и шкафове и върху кафявия копринен халат на домакина. Сано доби усещането за един затворен свят, чиито обитатели приемаха външните хора като натрапници. Едва доловим мирис на парфюм, на ароматно масло за коса и на мускусен аромат оформяше около тях пашкул, сякаш те дишаха в своя собствена атмосфера.