Лора Роуланд - Иредзуми

Хрипливият глас на главния старейшина Макино изтръгна дворцовия управител Янагисава от размишленията му.

— Следващият въпрос от дневния ред е опасността от епидемия и…

— Няма да има епидемия — прекъсна го Янагисава. Небето все повече потъмняваше и горските пътеки изчезнаха в гъстата плетеница от дървета, но Янагисава не забави крачка. — Сокушицу Харуме е била отровена.

Старейшините възкликнаха слисани:

— Но как? Отровена?!? Откъде знаете? Какво ще правим сега?

— Имам си информатори. И не е необходимо да правим каквото и да било — отвърна Янагисава. — Нали почитаемият сосакан разследва убийството? — и в този миг му хрумна блестящ план. Случаят с убийството на Харуме му предоставяше възможност с един удар да унищожи и двамата си съперници — Сано и другия, по-опасния. Но планът изискваше изключителна дискретност и… доверен помощник. По дяволите, Янагисава нямаше верни приятели! Вместо приятели имаше ласкатели. Беше се оженил за богата жена, родственица на клана Токугава, но се държеше на разстояние от нея и от петгодишната си дъщеря, за която вече търсеше подходящ съпруг, който да му осигури политически предимства. Не го беше грижа дали всички го презират, след като до един се подчиняваха на заповедите му. Но къде да намери подходящия човек за плана си? Дворцовият управител спря рязко и се обърна към придружителите си: — Сега си вървете!

Старейшините си тръгнаха с облекчение, остана само личната му прислуга.

— Имам нужда да си отдъхна и да се подкрепя. Слуги, опънете ми заслон!

Слугите разтовариха припасите и издигнаха ограждение, подобно на тези, използвани от генералите като боен щаб — завеси от бяла коприна, спуснати от квадратна, открита към небето рамка. Вътре разпънаха футони, запалиха фенери и мангали с дървени въглища и поднесоха саке и храна. Янагисава самодоволно се опъна върху един футон. Нямаше нужда от този импровизиран подслон, тъй като целият замък бе на негово разположение, но той обичаше да гледа как другите се трудят, за да му осигурят удобства.

— Доведете ми Шичисабуро — нареди Янагисава на един слуга, който хукна покорно да изпълни заповедта.

Шичисабуро, водещ актьор в придворния театър Но 13 13 Стилизирана класическа драма в Япония, възникнала през XV в. С характерни религиозни и митологични сюжети, музика, танци, песни и пищни костюми — Б.пр. на Токугава, бе настоящият му любовник.

Докато чакаше, чувственият трепет на похотта засили вълнението му. Скоро копринените завеси се разделиха и на входа се появи Шичисабуро. Четиринайсетгодишен, дребен за възрастта си, той носеше косата си като младеж самурай обръснато теме с дълъг преден кичур, опънат назад, тъй че да открива челото му. Театралната му роба от брокат в червено и златисто скриваше грациозната му фигура. Момъкът коленичи и се поклони.

— На вашите заповеди, господарю — изрече тихо той.

Сърцето на Янагисава заби учестено.

— Стани — заповяда му — и ела тук! Седни до мен.

Шичисабуро се подчини и дворцовият управител се втренчи ревниво в лицето му, наслаждавайки се с възхита на финия нос, заострената брадичка и високите скули на гладката детинска кожа и розовите устни. Очите на момъка, големи и изразителни, искрящи на светлината на фенера, отразяваха приятно нетърпение да достави удоволствие на господаря си. Янагисава се усмихна. Шичисабуро произхождаше от изтъкната театрална фамилия, която бе развличала императори векове наред. Сега големият талант на този младеж бе изцяло в негова власт. Янагисава легна на футона. Ръцете на Шичисабуро се плъзнаха по врата и гърба му. Дворцовият управител се изкушаваше да се обърне по гръб и да привлече момчето върху себе си, но устоя на порива си, защото първо трябваше да обсъди с актьора един делови въпрос. В този миг Шичисабуро каза:

— За мен е чест да ви докосвам, господарю — и продължи с възбуждащ шепот в ухото му: — Когато сме разделени, копнея за времето, в което отново ще бъдем заедно… — Янагисава знаеше, че момъкът просто играе роля и съвсем не чувства онова, което изрича. Но Шичисабуро продължи: — Нощем мечтая за вас и… трябва да ви призная една смущаваща тайна… — гласът му затрепери убедително, — желанието ми е толкова огромно, че почвам да се галя сам и да си представям, че вие ме докосвате…

Янагисава се изкиска. Беше му приятно, че някой полага такива усилия да му се хареса и да му достави удоволствие. Но сега имаше по-важна задача и трябваше да се откаже от удоволствието.