Лора Роуланд - Иредзуми

— Откъде може да се е появил биш в замъка? — попита Сано. — Трябва ли да търся убиец със специални познания за билки? Някакъв магьосник, свещеник или… лекар?

— Вероятно. Но има и аптекари, които незаконно продават отрови на всеки клиент, който е в състояние да си плати — доктор Ито нареди на Мура да отнесе мишките. После изражението му стана замислено. — Тези търговци обикновено предлагат често срещани отрови, като арсеник, който може да се смеси със захар и да се поръси върху сладкиши, или антимон 11 11 Сиво-бял химически елемент (Sb), влизащ в състава на много сплави — Б.пр. , който се слага във вино или чай.

— Или пък фугу, отровната риба, която се надува, докато стане обла. Но имаше един амбулантен търговец, който се превърна в легенда сред лекарите и учените — той пътуваше из Япония, събираше лекове от отдалечени краища и пристанищни градове, където местните ползват чуждоземни медицински познания, придобити от времето, преди Япония да бъде затворена за международната търговия. Казваше се Чойей и когато минаваше през Киото, купувах от него разни лекове, мехлеми и илачи. Той знаеше за медикаментите повече от всички, които познавам. Търгуваше предимно с целебни вещества, макар че продаваше и отрови, но само на учени, които искаха да ги изследват. Носеха се слухове, че стоката му е довела до смъртта на няколко висши служители в бакуфу.

— Може ли сега този човек да е в Едо? — попита Сано.

Ако търговецът на отрови назове скорошен купувач на биш, случаят с убийството на Харуме можеше да бъде разрешен бързо.

— Не съм виждал Чойей… нито съм чувал нещо за него… от години. Трябва да е някъде моя възраст, ако изобщо е жив. Странен самотник, който обикаля, където му видят очите, без план и посока, предрешен като скитник. Чувал съм, че е преследван от закона.

Макар и обезкуражен от тази история, Сано не загуби надежда.

— Ако Чойей е в Едо, аз ще го открия. Освен това има и друг възможен път за разследване… — Сано вдигна бурканчето. — Ще се опитам да открия откъде наложницата е купила това и кой е могъл да сложи отрова в туша.

— Може би любовникът, заради когото си е направила тази иредзуми? — предположи доктор Ито. — За съжаление Харуме не е изписала името му върху плътта си, но пък това е разбираемо. Естествено е да крие самоличността му, ако е някой друг, а не шогунът. Иначе ще я екзекутират за невярност към господаря. А и мястото, което е избрала за татуировката, предполага, че е искала да си остане тайна.

Сано уви в платното веществените доказателства.

— Ще разговарям с майката на шогуна и с главната дворцова служителка. Може би те ще ме осветлят кой би могъл да желае смъртта на Харуме…

Доктор Ито придружи Сано до двора, потънал в здрача на настъпващата вечер.

— Благодаря ви за помощта, Ито сан, и за подаръка. Щом пристигне трупът на наложницата, пак ще дойда! — после прибра вързопа в дисагите, метна се на коня си и подкара към замъка Едо.

— Янагисава сама, смрачава се, не е ли твърде късно за лов? — главният старейшина Макино Нарисада побърза да настигне господаря си. Другите четирима членове на съвета на старейшините пъхтяха и мърмореха десетина метра зад дворцовия управител. — Пък и захладня… Не е ли по-добре да се върнем в двореца и там да продължим съвещанието си… удобно?

— Глупости — отвърна рязко Янагисава, измъкна лъка си и нагласи стрелата. — Нощта е най-подходящото време за лов. Много по-голямо предизвикателство е.

Висок, слаб и силен, едва трийсет и три годишен, дворцовият управител Янагисава се движеше бързо през гората. Тайнствената енергия на нощта винаги засилваше сетивата му. Сега замръзна и се прицели. Ловът възбуждаше инстинкта му за убиване — най-доброто състояние за управляване на държавните дела. Пусна стрелата. С глух удар тя се заби в едно дърво. Последва птичи грак и в мрака панически изчезна кацнало наблизо ято.

— Чудесен удар! — обяви Макино. Другите се присъединиха към хвалебствията. Янагисава се усмихна — не го интересуваше, че е пропуснал целта, защото преследваше по-голям и по-важен дивеч. Макино плахо поде: — Да продължим ли със следващия въпрос от дневния ред?

— Кой е той? — разсеяно попита дворцовият управител.

— Докладът на сосакан Сано за успешното разследване на контрабандната мрежа в Нагасаки.

— А, да! — яростта изпълни Янагисава като гейзер. — Ще помисля как да му видя сметката!

Откакто Сано Ичиро бе дошъл в замъка Едо, дворцовият управител не спираше да крои планове, как да се отърве от него. Сосаканът бе враг, защото възпрепятстваше най-съкровеното му желание. Още от младежките си години Янагисава бе любовник на шогуна и фактически втори по власт в страната — правителството действаше благодарение на административните умения на Янагисава, а шогунът се бе посветил на изкуствата, религията и… на страстта си към млади момчета. През годините дворцовият управител бе натрупал несметни богатства, като заделяше пари от ежегодните налози върху клановете на даймио, от данъците за търговците и от таксите за издръжка на шогуна. Но тези богатства и мощ не му бяха достатъчни, защото искаше сам да стане даймио, да има благородническа титла и собствена земя, да бъде официален губернатор на цяла провинция. Преди четири месеца бе прокудил сосакан Сано в Нагасаки с мисълта, че повече няма да го види, и с убеждението, че по този начин завинаги ще си остане любимец на шогуна, но планът му се провали, даже по-лошо — постигна обратен ефект. Сано не само оцеля от изгнанието, но и се върна като герой. На всичко отгоре днес се ожени за дъщерята на съдията Уеда, дълбоко уважавания съветник на шогуна. Освен това Токугава Цунайоши се бе ядосал, че Янагисава е изпратил Сано толкова далеч, и сега го отбягваше като любовник. Деспотът най-после бе прозрял враждата между сосакан Сано и дворцовия управител, и Янагисава вече не смееше да използва срещу Сано най-изпитания метод за елиминиране на някой враг — убийството. По-рано често го бе използвал срещу противниците си, но сега рискът от разкриване бе твърде голям.