Лора Роуланд - Иредзуми

— Всички го правят, ще го търпиш и ти. Два пъти месечно, за да се поддържа цветът. Сега трябва ти да продължиш и внимавай да не си изцапаш устните или кимоното.

Като правеше гримаси и се давеше, Рейко нанасяше пласт след пласт боя върху зъбите си. Накрая си изплакна устата, изплю течността и вдигна огледалото пред лицето си. Огледа отражението си отчаяна. Мъртвите черни зъби се открояваха драстично на фона на бялата пудра за лице и червилото за устни, подчертавайки и най-малкия дефект на кожата й. С връхчето на езика си тя докосна нащърбения си резец. Едва двайсетгодишна, тя изглеждаше стара… и грозна. Дните й на обучение и тренировки по бойни изкуства бяха безвъзвратно отминали. Надеждата й за романтична любов повехна. Как би могъл съпругът й да я желае за нещо повече от покорна робиня?

Рейко сподави надигащото се в гърдите й ридание и видя, че Осуги я наблюдава със съчувствие. Бавачката й била омъжена едва четиринайсетгодишна за някакъв магазинер, който непрекъснато я биел така, че един ден съседите подали жалба в съда заради виковете й. Делото било гледано от съдията Уеда — той осъдил магазинера на бой, разрешил на Осуги развод и я наел за бавачка на невръстната си дъщеря. Осуги бе единствената майка, която Рейко познаваше. Сега тя прегърна Рейко и промълви тъжно:

— Горкичката ми. Животът ще бъде по-лек, ако го приемеш безропотно — и продължи, насилвайки се да звучи весело: — След това сватбено вълнение сигурно умираш от глад. Какво ще кажеш за малко чай с кифлички с кестенов пълнеж? — бяха любимите на Рейко. — Веднага ще ти донеса.

Бавачката излезе от стаята накуцвайки. Нейният жесток съпруг бе осакатил завинаги левия й крак. В този миг Рейко мислено се зарече да не позволи бракът да осакати собственото й тяло или душа. Няма да остане затворница в тази къща, няма да погребе таланта и амбициите си! Тя стана и взе една наметка от гардероба. После забърза към входната врата, където прислужниците на Сано разтоварваха сватбените подаръци.

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаема господарке? — попита главният слуга.

— Нищо не ми е нужно — отвърна Рейко. — Излизам.

Слугата заяви високомерно:

— Една дама не може да излиза от двореца сама просто ей така. Това е против закона.

Той уреди ескорт от прислуга и войници. Извика един паланкин и шестима носачи и я настани вътре сред пищните меки възглавници. Връчи на командващия ескорта официалния документ, който позволяваше на Рейко да влиза и да излиза от двореца, и се обърна към нея:

— Какво да кажа на господаря Сано, накъде сте се отправили?

Рейко се вбеси. Искаше да се разходи, за да разсее мрачните мисли, а ето че сега я придружаваше антураж от шестнайсет души!

— На гости при баща ми — отвърна тя, приемайки поражението.

От прозорците на паланкина Рейко проследи как ескортът представи пропуска й на охранителния пункт при входа на двореца, после шествието продължи надолу по хълма към кварталите покрай река Сумида. Някъде далеч на запад се мержелееше устремен към небето връх Фуджи 10 10 Най-високият връх в Япония (3776 м.) — Б.пр. .

Минаха през административния район, разположен в Хибия, на юг от замъка Едо, където живееха висшите държавни чиновници. Именно тук Рейко бе изживяла детството си, за чийто край сега скърбеше тъй силно.

В имота на съдията Уеда тя слезе от паланкина и продължи сама, без придружителите си.

— Татко вкъщи ли е? — попита тя една слугиня.

— Да, но в момента гледа дело.

Рейко подмина безшумно административните канцеларии и се затвори в една стая, разположена точно до съдебната зала. Помещението, някогашен килер, беше точно с размерите на една татами. Бе сумрачно и задушно и въпреки това Рейко бе прекарала тук най-щастливите мигове от живота си. През решетестата преграда на една от стените Рейко можеше да вижда и да чува какво става в съдебната зала. Баща й тъкмо изслушваше оправданията и клетвите на някакъв лихвар, че не е убил съдружника си. В такива случаи Рейко често бе прошепвала мнението си през преградата — кой лъже, кой казва истината, кой скрива или премълчава нещо — и неведнъж бе удивявала съдията Уеда с проницателността си. Сега тя не се сдържа и тихо рече:

— Лихварят лъже, татко. Той е ревнувал съдружника си. А сега цялото им състояние остава само за него. Притисни го, той ще се пречупи и ще направи признания.

Съдията се сепна, раменете му се сковаха и той леко извърна глава. После, вместо да разпита обвиняемия, обяви: