Лора Роуланд - Китаноката

Въодушевени от споделените си разсъждения, двамата избухнаха в смях.

— Попаднах на тази следа още първия ден, когато пристигнахме в Мияко, но тогава не разбрах колко е важна — каза Сано. — Сега само трябва да определим къде е мястото.

— „Свещени висини“… — рече замислено Рейко. — Може би Коное е говорил за планина, но коя точно?

— „Островърхи кули“ може да означава храм — каза Сано, — макар храмове наоколо — колкото щеш.

— „Реещи се пера и кристални води“ — Рейко поклати глава. — Тази част не ми говори нищо.

— Чел съм нещо такова и по-рано, в писания за Мияко… — Сано се напрегна да си спомни, но не успя. — Познанията ми за града са доста ограничени, но някой местен жител може и да разбере за какво се отнася — той хукна навън и се спъна в домакинката, която бе коленичила в коридора, прилепила ухо към стената. Тя ахна притеснено:

— Добър ден, господарю.

— Моля, елате вътре — каза Сано и бързо я въведе в стаята. Прочете й пасажа от писмото. — Това говори ли ви нещо?

Жената се усмихна с явно облекчение, че не й се сърдят, задето подслушва.

— Ами да, разбира се. Става дума за храма Кийомидзу, Храма на бистрата вода в планината Пролива на перата. Много красиво място. Трябва да го видите, докато сте в Мияко.

— Вероятно ще го сторим. Много благодаря за помощта.

Сега Сано си спомни какво бе прочел. Храмът Кийомидзу, стратегически разположен на хълм, векове наред е бил предпочитано място за събиране на войски и за тайни срещи на шпиони и бунтовници. Двамата с Рейко си размениха тържествуващи усмивки, но веднага изтрезняха, щом погледите им се насочиха към прозореца. Вече се здрачаваше.

Не оставаше много време да се осуети нападението на метежниците.

Настъпваше последната вечер от Обон. Време беше душите на умрелите, дошли на посещение, да напуснат света на живите. Из Мияко хората хвърляха камъни по покривите, за да прогонят духовете. И докато бледорозовото небе потъмняваше до мораво, към река Камо се стичаха тълпи от хора. Те пускаха малки сламени лодки с кадящ тамян и фенер, които да насочват духовете по пътя към отвъдното. Водната повърхност се превърна в искрящ поток от светлина. По склоновете на хълмовете горяха огромни огньове, които указваха пътя на духовете обратно към гробищата.

Армията на Токугава, наброяваща две хиляди воини, бе поела в югоизточна посока от замъка Ниджо и сега напредваше бавно по изпълнените с жители улици.

— Направете път! — крещяха знаменосците начело на процесията. — Прибирайте се по домовете си.

Стрелци, войници с лъкове и конна войска се промъкваха през нехайните тълпи. Сано яздеше в пълно бойно снаряжение в края заедно с командирите. Той каза на Маруме и Фукида:

— Най-вероятно бунтовниците са избрали тази вечер за атака, защото смятат, че силите на реда ще бъдат ангажирани с участие в обредите на Обон.

— Ако императорът не беше решил да огласи плана си, можеха и да успеят — каза Маруме.

— Те и сега могат да причинят масова гибел — рече Фукида, — ако не стигнем навреме до храма Кийомидзу.

Войниците минаха по моста Годжо. Надолу по течението се носеха малки ярки лодчици. Сано нито за миг не си бе представял, че ще участва в гражданска война — тя бе присъствала единствено във въображението му. Но сега фантазиите бяха станали реалност. Под металната броня на гърдите му сърцето му биеше в призивния ритъм на боен барабан. Той долавяше острия мирис на страх и напрегнато очакване, който струеше от другарите му.

Щеше ли да го постигне върховната съдба на самурая да загине в битка за своя върховен господар и шогуна? Сано отправи безмълвна молба двамата с Рейко да оцелеят и отново да бъдат заедно. Тя бе останала в имението и бе обещала, че ако боевете стигнат до града, няма да се включи в тях. Сано се надяваше, че съпругата му ще удържи на думата си.

Някой спря коня си до неговия.

— Готов ли си, сосакан Сано? — беше Янагисава, яхнал черен жребец. Носеше великолепен костюм — червена лакирана броня и шлем с позлатени рога. Когато разбра за плановете на бунтовниците, той прояви възхитителните си организационни качества в защита на режима. Беше мобилизирал най-добрите воини и ги беше привел в бойна готовност за невероятно кратко време. Сано с удивление откри, че в гърдите на корумпирания дворцов управител бие сърце на самурай. Пътят към храма Кийомидзу се изкачваше по стръмен баир, а високо горе се мержелееше портата на храма сред обрасли с гори островърхи скали. Небето бе с цвят на жива рана. Отвъд портата на храма до тях достигна мощен тропот на конски копита. Факли, носени от приближаващата бунтовническа войска, хвърляха странни отблясъци из околността. Сано усети как жаждата за бой поглъща него и враговете му като невидими пламъци.