Лора Роуланд - Китаноката

Янагисава извика:

— Устройте им засада на върха на хълма!

Армията се понесе напред и достигна върха точно когато няколко хиляди бунтовници се втурнаха през портата надолу по широките каменни стъпала, отвеждащи до широк площад. Имаше самураи в изискани бойни доспехи, но много от тях носеха дрипави селски дрехи. Бунтовниците бяха в кожени туники, облечени на голо върху татуираните им тела. Бели качулки покриваха бръснатите глави на свещеници в шафранови роби. Знаменосци развяваха флагове с императорския герб. Воини пешаци носеха лъкове и пушки; бойци на коне размахваха мечове и копия. Факлите им осветяваха стъписани лица — те не бяха очаквали такава незабавна съпротива. Сега замръзнаха на място.

— Обградени сте! — извика Янагисава от своето положение зад войниците. — Предайте се!

В отговор се разнесе предизвикателен вик откъм генерала на бунтовниците:

— На оръжие!

Стрелците от двете армии едновременно застанаха на коляно и се прицелиха с лъкове и аркебузи. Полетяха облаци от стрели. Мощни залпове раздраха нощта. Сред барутен дим падаха мъртви или ранени воини. Рогове и бойни барабани сигнализираха придвижването на войските. Армиите се хвърлиха една срещу друга. Настъпвайки напред през мелето, Сано усети как по бронята му трополят стрели. Един самурай от бунтовниците препусна към него, размахал меч. Сано преряза гърлото му. Конят на бунтовника избяга и повлече след себе си трупа. Аурата на унищожението изпълваше Сано с ужас и въодушевление.

— Насам! — извика той на Маруме и Фукида. — Да намерим императора! — те отбиваха атаките на своите нападатели, а конете им тъпчеха паднали тела. По земята се търкаляха факли. На тяхната светлина Сано огледа бунтовниците. Не видя между тях императора. Предположи, че едва ли Томохито щеше да участва редом с тях в битката.

— Сигурно е в храма — каза Сано.

Той и хората му пришпориха конете си нагоре. Пушечните изстрели вече трещяха зад гърба им. Маруме промуши с копието си един бунтовник с меч, който препречи пътя им, но друг успя да го събори от коня. Докато двамата се биеха, куршум уцели коня на Фукида. Животното изцвили и се строполи на стълбите. Фукида скочи от седлото, но ръката му се заплете в юздите. Сано се спусна към него и освободи помощника си. Двамата отбиваха атаките на врага покрай две еднакви статуи на кучета лъвове и нагоре по втория ред стълби към храма, като осейваха пътя си с трупове. Маруме се присъедини към тях. Тримата се втурнаха през портата. Дворът бе разположен върху тераси, изсечени в стръмния хълм. Изстрелите и звънът на остриетата постепенно заглъхваха, докато Сано и хората му бързаха нагоре и навътре по нови стълби, през друга вътрешна порта и покрай една пагода. Както бяха спрели да си поемат дъх, Сано забеляза вляво от себе си няколко ниски постройки. Всички те бяха привидно пусти. Като се придвижваше предпазливо, той поведе хората си покрай един фонтан и от там през нова порта. Отвъд се простираше покрит проход, а пред него — главната постройка за богослужение.

Със своя голям изпъкнал покрив тя изглеждаше като гигантски израстък на хълма. Огромни квадратни колони поддържаха по-ниски островърхи покриви над външни коридори. Прозорците бяха тъмни, но Сано посочи към някаква светлина, която идваше откъм южната страна. Тримата предпазливо продължиха напред през прохода и от там в западния коридор на постройката, към светлината. Тя се излъчваше от метални фенери, прикрепени към тавана на широка веранда, издадена над клисурата Кинункьо. Далеч долу блещукаха трепкащите светлини на Мияко. Сано долови гласове на верандата и замръзна на място.

— И аз искам да участвам в сражението. Защо трябва да стоя тук? — това бе гласът на императора.

— Защото ще ви убият, ако слезете там долу — отвърна строго мъжки глас. — Ние ви охраняваме.

Последва шум от кратко боричкане и се чу гневният вик на Томохито:

— Пуснете ме! Аз съм императорът. Вие трябва да ми се подчинявате!

— Ако искате да останете жив, за да управлявате Япония, вие трябва да ни се подчинявате — обади се друг глас.

Сано надникна иззад ъгъла. Фенерите осветяваха верандата като сцена. Двама самураи в кожени туники стояха с гръб към Сано. През малкото пространство между тях той видя Томохито, облечен в своята старомодна императорска броня; на кръста му бе окачен дълъг меч.

— За пръв път съм извън двореца — намуси се Томохито — и не съм видял нищо, освен този глупав храм. Даже не ми позволихте да надникна през прозорчето на паланкина, докато идвахме насам — гласът му затрепери от негодувание. — А сега изпускам битката, за която мечтая толкова отдавна!