Лора Роуланд - Китаноката

Паравани с изображения на ловни сцени в приемната отделяха част от помещението, обгърната от меката светлина на горящи фенери. Слугата покани четиримата самураи да седнат на подиума и излезе. После пред гостите се изреди дълга върволица от хора — млади и стари, братя, сестри, лели, братовчеди и всякакви други роднини на покойния. Сано знаеше, че семействата в двора са големи, но не бе очаквал толкова люде да живеят под един покрив. Мъжете бяха облечени в традиционните за двореца костюми, а жените носеха многопластови роби в пастелни цветове с пищни ръкави и тесни брокатени пояси. Представляваха жалка гледка за съдбата на благородниците, изолирани от света и обречени да живеят единствено със спомените за славното си минало. Но сега те бяха огромна група потенциални свидетели.

— Помощниците ми ще разпитат слугите — каза Сано, — а аз ще разговарям с членовете на семейството поотделно и насаме.

Вечерта потопи Мияко в тропически мрак. На тържището на мъртвите ярко осветени сергии превръщаха улицата в редица от многоцветни пламъци, където купувачите разглеждаха всякакви ритуални стоки, свързани с празника Обон. Звучаха гонгове, които призоваваха душите на мъртвите обратно на земята. По хълмовете и покрай река Камо горяха огньове и осветяваха пътя на духовете. На праговете на къщите пламтяха борови факли, върху первазите на прозорците димеше тамян. Въздухът трептеше от тракането на дървени подметки, устремени към гробищата и светилищата.

В центъра на града се издигаше масивната снага на замъка Ниджо, построен от Токугава Йеясу преди осемдесет и девет години. Каменните зидове и пететажният му корпус се извисяваха над околните къщи. Златни гербове на Токугава увенчаваха извитите покриви. За повече от петдесет години нито един шогун не бе посещавал Мияко; оттогава замъкът Ниджо се обитаваше от оскъден брой надзиратели. Неколцина стражи охраняваха портите и наблюдателниците над широкия ров. Отвън замъкът изглеждаше като лишена от живот и принадлежаща към историята реликва. Но вътре, сред потъналите в мрак казарми, градини и сгради на двореца, в бялата приемна на гостуващите шогуни горяха светлини. Дворцовият управител Янагисава ходеше нервно покрай изрисуваните със зимни пейзажи стени и говореше на главния си помощник Айсу.

— Сигурен ли си, че Сано не знае, че съм тук?

— О, да, господарю — отвърна Айсу. — Никой в Мияко не знае, с изключение на местните ви агенти. Те са получили съобщението ви достатъчно рано, за да изпълнят нарежданията ви. Казали са на шошидай Мацудайра, че шогунът е издал заповед да се ремонтира замъкът Ниджо, след което са довели работници и материали, та да изглежда, че това наистина е така. Никой друг не подозира каквото и да било. Мои шпиони следят Сано, откакто е напуснал Едо.

Напрегнатата усмивка на Айсу умоляваше Янагисава да оцени действията му и да го запази на поста главен васал въпреки провалената експлозия в тютюневия склад. Янагисава му бе дал последна възможност да докаже себе си, преди да го изгони. Тъй че съдбата на Айсу, както и надеждите на Янагисава зависеха от осъществяването на плана.

— Погрижи се операцията да продължи все тъй успешно — каза Янагисава и после промърмори на себе си: — Дано резултатите оправдаят неприятностите, които може да ми причини това рисковано начинание.

Когато шогунът бе поръчал на Сано да разследва смъртта на императорския министър, Янагисава бе съзрял великолепна възможност да се отърве от своя враг и завинаги да спечели благоволението на Токугава Цунайоши. Бе решил, че и той трябва да иде в Мияко. По тази причина след срещата със Сано насаме с шогуна му бе предложил да посети провинция Оми, където се намираше Мияко, уж за да разследва корупцията сред местните висши служители. Шогунът се бе колебал, противил и накрая се бе съгласил. Янагисава прекара остатъка от онази нощ в обсъждания с Айсу, какво трябва да предприемат, за да успее планът им. Призори на следния ден Янагисава яхна коня си и напусна замъка, като вместо обичайния му огромен антураж го съпровождаха само Айсу и неколцина телохранители. Носеха обикновени одежди без гербовете на Токугава и минаха през пропускателните пунктове с фалшиви документи. Яздеха бързо, спираха рядко и спяха само по няколко часа, за да пристигнат в Мияко два дни преди Сано. Агентите на Янагисава ги бяха въвели тайно в замъка Ниджо предрешени като дърводелци. Двамата с Айсу бяха изпипали всеки детайл от предстоящия план, но рискът от провал все още съществуваше. Дворцовият управител бе убедил шогуна в поверителния характер на мисията си в провинция Оми и в необходимостта никой да не знае за отсъствието му от Едо. Но простодушният Цунайоши едва ли можеше дълго да пази тайна. Ами ако разбереше, че Янагисава го е излъгал за мотивите на пътуването си? С връщането си Янагисава можеше да изпадне в немилост, лишен от ранг и богатство и осъден на смърт. Но пък скритите предимства на един такъв ход оправдаваха рисковете. В Мияко Сано бе възможно най-уязвим — без всякаква политическа подкрепа, без верния си отряд детективи и в пълно неведение за организирания от Янагисава саботаж. Дворцовият управител се отпусна в едно кресло и усети по гърба си подгизналите си от пот дрехи. Мразеше Мияко и неговата отвратителна горещина. Копнееше да се върне в Едо, с победа и обезпечена сигурност. Но с това странно убийство и при наложителната секретност на действията победата изглеждаше твърде далеч. Все пак до този момент Янагисава никога не бе водил разследване и се чувстваше ограничен от собствената си неопитност. Но планът не търпеше промяна — трябваше да арестува убиеца преди Сано, за да създаде впечатлението, че случайно се е озовал наоколо и като е видял, че Сано не напредва, се е намесил, за да разреши случая. Никой не трябваше да знае, че бе дошъл тук специално, за да победи Сано в собствената му игра, нито да смята, че дворцовият управител е постигнал победа с непочтени средства.