Лора Роуланд - Якешину

— Не е истина! — очите на Хару изразяваха обида и тревога. — Съжалявах, че трябваше да ви лъжа. Направих го, за да ми помогнете!

— О, престани с тези извинения — прекъсна я Рейко гневно. — Възползва се от гостоприемството ми, прие нещата, които ти дадох, а през цялото време си ми се присмивала зад гърба.

— Не съм! — възрази й Хару. — Мразя се, че ви измамих, след като бяхте толкова мила с мен. Вие сте моя приятелка и аз ви обичам — лицето й се сгърчи. — Толкова съжалявам, че ви причиних мъка. Моля ви, простете ми! — Рейко изсумтя презрително и скръсти ръце. Преди да тръгнат от крепостта, Сано й бе наредил да наблюдава Хару и да внимава момичето да се държи прилично, но нищо повече. Бе разговарял с нея така, сякаш се съмняваше, че Рейко е способна да изпълни тази толкова проста задача. И с основание, помисли си тя печално. — Искам да направя нещо за вас заради неприятностите, които ви причиних — обади се Хару, — и затова ще ви кажа нещо — тя сложи ръка върху ръката на Рейко. — Не бива да ходим в храма… там е опасно. Трябва да кажете на съпруга си да се върне.

Възмутена, Рейко се отдръпна, настръхнала от докосването на Хару.

— Трябва да си луда, за да смяташ, че ще повярвам на още някоя твоя история! Не чакай повече услуги от мен!

— Но този път не лъжа! — възкликна отчаяно Хару. — Ако отидете в храма, ще пострадате. Моля, чуйте предупреждението ми! — тя се вкопчи в Рейко и занарежда припряно: — Ние сме третият знак. Анраку ще прати своята армия да унищожи света. Ако не се върнем, вие ще загинете първи!

— Млъквай! Остави ме на мира! — Рейко се отдръпна и си запуши ушите. — Не желая повече да те слушам!

Теренът на храмовия комплекс Зоджо тънеше в мрак, с изключение на сиянието, което обгръщаше пространството около храма „Черният лотос“.

— Сякаш ни очакват — каза Сано, обезпокоен от мисълта, че шпиони в бакуфу бяха предупредили сектата за пристигането им. Беше се надявал да изненада „Черният лотос“ и по този начин бързо да подчини на волята си членовете му.

— Не могат да ме удържат далеч от Мидори — заяви Хирата твърдо.

Шествието стигна до портите към храма, които зееха широко отворени и неохранявани. Сано почувства някаква дебнеща опасност в храма, но Мидори беше вътре и се нуждаеше от помощта му. Той въведе процесията в двора. Фенерите покрай главната алея бяха запалени; прозорците на всички постройки светеха. Когато Сано, Хирата и другите самураи на коне поеха един зад друг нагоре по алеята, тропотът на конските копита отекна над пустото, обгърнато от тишина пространство. След тях се движеха воините пешаци и паланкинът. Детективите на Сано бяха получили заповед да пратят войници по сградите и да арестуват обитателите им, а в това време Хару щеше да покаже на Сано, Рейко и Хирата къде да дирят Мидори. Преди обаче да пристъпят към изпълнение на плана, нощта бе разтърсена от неистов рев. От градините и гората навън се втурнаха стотици монахини и свещеници с развети бели роби, извисили глас в гръмовен хор. С размахани мечове, кинжали, копия, факли и сопи те се хвърлиха към шествието. Разтревожен, Сано извади меча си и извика към войниците си:

— Готови за сражение! — нападателите ги заобиколиха. Сано бе очаквал съпротива от „Черният лотос“, но не и подобна масирана атака. Връхлетя го отчаяние. Бе се надявал да спаси Мидори и да разпусне сектата, без някой да пострада, но „Черният лотос“ не му оставяше друга възможност, освен да отвърне на удара. Сега хората му отблъскваха нападателите. Въздухът кънтеше от диви викове и звън на кръстосани мечове. — Не се разпръсвайте! — нареди Сано на войниците си, но те все повече се раздалечаваха, разкъсани от тълпата. Той видя фигури в бели роби, които заобиколиха паланкина и сърцето му се сви от ужас.

Рейко, макар и въоръжена с кинжала си както обикновено, не можеше да се противопостави на толкова нападатели. Страхът, който изпита за нея, му подсказа колко силно я обича, независимо от всичко. А Хару му трябваше жива, за да открие Мидори. Твърдо решен да защити жените, той пришпори коня си през мелето и го насочи към паланкина.

Един млад свещеник се хвърли към него с копие в ръка. Сано парира удара му, дръпна юздите на коня си и с един-единствен удар разсече гърдите на нападателя. Кръв обагри робата на свещеника, а лицето му се озари от възторг.

— Слава на „Черният лотос“! — извика той и рухна мъртъв.

Сано се озърна. Видя с каква лекота войниците му посичаха свещениците, и си даде сметка, че членовете на сектата са непохватни бойци.