Игор Росоховатски - Гост

— Значи чули сте вика малко след десет? Новините още не са били свършили? — попита майорът и рязко се обърна. Не се учуди никак, че Арнолд Владимирович върви като сянка подире му, и сега попита него:

— А вие, другарю Гомозов, по това време вече спяхте?

— Да.

Старецът, който вече си бе тръгнал, се спря.

— Арнолд Владимирович, защо не казвате истината? Лампата ви винаги свети до дванадесет, вчера също… Сам видях — развълнува се старецът.

Ръцете на Гомозов се разтрепераха. Той ги пъхна в джобовете и нищо не отговори.

Котлов отново се обърна към него, сякаш не беше забелязал объркването му:

— Значи нищо не сте чули?

Страните на Гомозов почервеняха и по тях избиха сини склеротични жилки. Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му напираше раздразнение и той престана да го сдържа.

— Вече ви казах, не съм чул. Подозирате ли ме в нещо? Но само подозренията са недостатъчни. Както ви е известно, съществува презумпция за невинност…

Лейтенантът рязко тръгна към Арнолд Владимирович, сякаш имаше намерение да предотврати някакви негови действия. Но майорът го задържа за лакътя и без да променя тона си, каза:

— Извинете, другарю Гомозов — той наблегна на думата „другарю“, — ако сме ви причинили неприятност. Моля ви, като си спомните нещо ценно за нас, да ни го съобщите. Довиждане.

Юрий настигна майора, когато той вече влизаше в двора на съседа, който бе чул вика. Не откриха нищо интересно там и се върнаха при колата. Лейтенантът непрекъснато се опитваше да каже нещо на майора.

Колата направи завой, изпусна облак газ и забърза в обратна посока. Юрий крадешком погледна лейтенанта, обидените му ярки устни, усмихна се наум и се обърна към майора с въпроса, който толкова интересуваше лейтенанта:

— Защо този човек се вълнуваше и гневеше така? Защо ми отговаряше толкова недружелюбно, сякаш наистина е виновен в нещо?

Майорът отговори на Юрий, като гледаше лейтенанта:

— На времето неправилно са го уволнили от работа, съдили го. Без да е виновен. Четири месеца по-късно разбрали грешката си, извинили му се, върнали го на работа.

— И още не може да забрави обидата? — осъдително попита лейтенантът с категоричност, характерна за младите.

— През тия четири месеца любимата му се омъжила за друг.

Страните на лейтенанта пламнаха. Юрий бързо отмести погледа си от него. „Човекът няма сили да забрави обидата и несправедливостта. Вече знам това от книгите — помисли си той. — А на хората им са се насъбрали много обиди. Ако количеството премине в качество, какво ще бъде новото качество? Или то вече е факт? И нима това, което често забелязвам, е негова последица?“

Той незабелязано погледна майора, видя напрегнатото му, мършаво, почти безплътно лице и се упрекна: „Нали се канех да му помогна?“ И помисли за същото, за което мислеше майорът: „Гомозов излъга в първия случай, когато казваше, че в десет и половина вече е спял, може би излъга и във втория — че не е чул вика. Но какво, ако в този случай е казал истината? Впрочем това лесно може да се провери.“

Лейтенантът донесе на майор Котлов втори акт от съдебно-медицинската експертиза и протокол от огледа на спирачните гумички, намерени в юмрука на убития. В научно-техническия отдел потвърдиха, че гумичките са съвсем нови, неупотребявани, че са произведени в Курския завод за гумени изделия и са доставени с пратка от резервни части на еди-кое си ведомство… Експертът по съдебна медицина съобщи, че ударът в тила на старши лейтенант Седих е нанесен с тъп предмет. Този удар само е зашеметил старши лейтенанта, а смъртта е настъпила от пробождане с нож, който е засегнал черния дроб, и от загуба на кръв.

По телефона се обади жената на загиналия. Юрий слушаше думите на майора.

„Защо… — мислеше си той. — Защо майорът се чувства виновен? Нима е можел да предотврати станалото? Нима е можел да спаси приятеля си, а не го е спасил? Странно, но не мога да отговоря на въпросите си с помощта на логиката…“

Жената на Седих съобщи, че оная вечер старши лейтенантът трябвало да отиде на гости при един свой познат, монтьора Стеблев.

… Майорът леко остави слушалката на мястото й и вдигна уморения си поглед към Юрий:

— Забелязах, че внимателно изследвахте пътеката при зеленчуковата градина („Виж го ти, все пак е забелязал“ — помисли си Юрий). Нали помните, към отвъдния край имаше много дълбоки следи. За да остави такива следи, човек трябва да тежи сто и седемдесет или двеста килограма. Такова нещо е малко вероятно. Но може би човекът е носил някакъв товар и без да напусне пътеката, го е хвърлил в градината…