Игор Росоховатски - Гост

„А какъв ли е обемът на «досието» в неговата глава? — мислеше си Сергей Павлович, като гледаше Юрий. — Вече е разговарял поне с десетина колеги на Котлов, със съседите, с роднините му и все не мирясва. Иска да се добере до истината, сякаш е възможно… Чудак.“

Той отново с удивление и възхищение си мисли за странностите на човека, когото бе срещнал на пътя между живота и смъртта. Отначало се опитваше да го разбере, да анализира постъпките му, да систематизира спомените си, но скоро разбра, че не е в състояние да го проумее. Сергей Павлович виждаше само „следите по водата“, само водовъртежите, причинени от постъпките на Юрий Юриевич, но не можеше, както призна пред себе си, да вникне в причините им. Затова пък твърдо вярваше, че има неща, в които не е съдено да вникне дори Юрий Юриевич. И грешеше: Юрий вече бе разбрал сложността на задачата и нямаше намерение да отстъпва. Гласът на Сергей Павлович звучеше по-скоро уморено, отколкото насмешливо, когато попита:

— Надявате ли се този път да не сбъркате?

— Надявам се — каза Юрий.

— Но дори откриването на пружините не гарантира успех. Трябва да се изучат всичките им взаимодействия…

— Да — машинално се обади Юрий, като си мислеше за нещо свое.

— … и последиците от взаимодействията, тяхното влияние върху първичните пружини, върху пусковите моменти… Ето например вие с толкова труд научихте, че майор Котлов има любима жена, че тя живее в друг град…

— Не подсказвайте — весело рече Юрий. — Да, има жена, има и майка, с която майорът почти цяла година не се е виждал. И все пак сега той няма да отиде нито при едната, нито при другата. Няма да ви измъчвам…

Моливът зашари по хартията. Появи се профил на мъжествено лице с издадена брадичка. Полегатите щрихи край очите му придаваха гневна устременост. Сергей Павлович позна лицето на Котлов.

— Знаете ли защо се е заел с работниците от прокуратурата лично да разследва убийството на старши лейтенанта от милицията Седих? — с присвити очи попита Юрий, като явно подражаваше някому. — Седих е негов приятел. Заедно са учили. На Седих цял живот не му е вървяло…

Докато говореше, Юрий продължаваше да рисува. На Сергей Павлович му се стори, че успява да предаде напрегнатите мускули на лицето.

— Майор Котлов не се блазни от чиновете и наградите — продължи Юрий. — Изведох формулата на личността му. Главната определяща величина е…

— Дългът — подсказа Сергей Павлович.

— Нали ви помолих да не подсказвате. Още повече, че грешите. Главната величина е състраданието.

Сергей Павлович със съмнение поклати малката си чорлава глава с неизменно стърчащото на темето кичурче.

— Толкова мъжествен човек…

— Това са съвместими качества. Можете да се запознаете с прогнозата ми.

Върху листчето на бележника се появи фразата: „Ще се залови да разследва убийството на Седих.“

Юрий стана, за да предотврати всяко възражение:

— Да отидем при болния.

Завариха Пьотър Игнатиевич Котлов вече в приемната. Той получаваше от гардероба шлифера си. Като видя Юрий, бързо тръгна към него и протегна ръка:

— Здравейте, докторе. Не мога да изкажа с думи цялата си благодарност.

— Знаете ли вече? — леко се отстрани Юрий и артистично вдигна вежди. Той явно се престараваше в ролята си.

— Какво? — Мършавият и леко прегърбен Котлов беше цяла глава по-нисък от Юрий и го гледаше в очите отдолу нагоре.

— Ще ви разрешат да водите разследването въпреки здравословното ви състояние.

Котлов разпери ръце.

— Но как се досетихте за желанието ми?

— Нямам нищо общо с тая работа. Други са помислили за вас. Впрочем…

На Юрий му хрумна неочаквана мисъл. Той се наведе към майора.

— Имам една молба към вас. Разрешете ми да присъствам при разследването. Поне като свидетел, като отрядник или нещо друго… Вие по-добре знаете.

— Но това ще ви отнеме много време. И после… извинете, за какво ви е?

Лицето на Юрий светкавично промени израза си.

— Разрешете да не отговарям на въпроса ви — помоли той.

Трупът на старши лейтенант Седих бе намерен в двора на една къща в предградието. Предполагаха, че старши лейтенантът е бил убит, когато след работа се е връщал у дома си от автобусната спирка.

Седих лежеше по гръб, вдигнал към небето острата си брадичка, на края на зеленчуковата градина, до пътеката, застлана с чакъл и парчета тухли. Меката му дълга коса беше разчорлена, а широко разперените ръце — със стиснати юмруци. По земята край убития откриха четири отпечатъка от обувки, принадлежащи на един и същ човек. Гипсови отливки от тях се пазеха при следователя.