Игор Росоховатски - Гост

Огледът на трупа бе извършен от майор Котлов, от следователя на прокуратурата и от един експерт по съдебна медицина. Те установиха, че първият зашеметяващ удар е бил нанесен в тила. В джобовете на куртката и панталоните имаше удостоверение, кутия цигари, кибрит и портфейл с двадесет рубли. Когато Котлов отвори юмрука на убития, оттам изпаднаха две новички гумени пръстенчета за спирачен цилиндър на автомобил.

Майорът бе запознал Юрий с всички материали по делото. Двамата седяха в кабинета му. През отвореното горно прозорче откъм улицата нахлуваше задуха.

Материалите не бяха много, макар че следователят не бе преставал да води делото, докато Котлов беше в болницата. Онова, което вече беше известно, почти изключваше мотивите за грабеж.

Скоро в кабинета се появи върлинест лейтенант с кръгло хлапашко лице и ги покани в колата.

Шофьорът запали двигателя. Насреща им се носеха почти пусти улици, витрини на магазини, градинки с фонтани, в далечината проблесна река, мярна се сивата крайбрежна улица.

Колата спря пред спретната къщурка с червен керемиден покрив. Пръв от колата изскочи лейтенантът. Когато отвори вратата и помагаше на майора да излезе, той скришом хвърляше към Юрий простодушно-любопитни погледи.

От къщата, сякаш бяха очаквали пристигането на милицията, излязоха няколко души и поздравиха. Единият от тях, прегърбен, със силно прошарена коса, се здрависа с майора като със стар познат.

— Арнолд Владимирович, имам да ви съобщя нещо — каза Котлов. Когато човекът се приближи, майорът изрече полушепнешком, но така, че Юрий да чуе: — Оказва се, че следите край трупа са ваши.

— Нали ви казах, че тъкмо аз го открих сутринта? Можех ли да не оставя следи? — Арнолд Владимирович хвърли враждебен поглед към Юрий.

— А през нощта не чухте ли шум?

— Не. — Сякаш се боеше да не изтърве някоя излишна дума, той сви тънките си, почти безцветни устни.

Лейтенантът мрачно го погледна. По добродушното му червендалесто младо лице всички чувства се изписваха толкова ясно, че за Юрий бе истинско удоволствие да го наблюдава. Още повече, че това го отвличаше от нерадостни мисли, от безкрайните въпроси, които възникваха в мозъка му. Той умееше да мисли едновременно за различни неща или да разглежда едно и също явление от различни страни. Без да си пречат, мислите се носеха по безбройните канали на мозъка му, в който за мозъчни клетки служеха дори не молекули, а атоми. Но сега това качество само увеличаваше терзанията му.

Юрий си мислеше:

„Може би не трябваше да идвам тук, да се интересувам от това дело, да гледам кръв и гнусотии, да чувствам как всички изпитват някакво подозрение: невинните и виновните, майорът и лейтенантът, сърдитият човек, когото наричат Арнолд Владимирович, хората, излезли от къщата и готвещи отговори на още незададените им въпроси. Всичко наоколо е изпълнено с подозрение…“

„Дали знам кой е убиецът? Не, още не знам, макар че забелязах следи в другата посока, там, където чакълът е по-нарядко. Те говорят много. Забелязал ли ги е майорът? Той изглежда прав в едно: убийството не е за грабеж. Иначе щеше да ми е съвсем непоносимо. Разбира се, чел съм и за убийства, чиято цел е грабеж, но не разбрах всичко, по-точно предпочетох да не разбирам докрай. Онова, за което четох, е станало много отдавна, в съвсем други времена…“

Пьотър Игнатиевич, придружен от лейтенанта, бавно тръгна по пътеката към портичката, като още веднъж оглеждаше градината и високия каменен зид зад нея. Арнолд Владимирович ситнеше подире му.

Портичката се отвори, в двора влезе висок и слаб като върлина старец. Той тръгна право към майора, поздрави го и се представи:

— Аз живея в съседната къща. Интересувате се дали някой е чул шум през нощта? Ето как беше. Легнах си рано, към десет часа. Но старците сън лови ли ги? Клоните на ябълката тропат по прозореца, а на мене ми се струва, че идва някой. Лежа и слушам. Тъкмо оттатък по радиото предаваха „последни новини“. И изведнъж чувам…

Той се задави, изблещи очи.

— Какво чухте? — нетърпеливо попита лейтенантът.

— Вик! — продължи да разказва старецът. — Сякаш някой извика: „Стой!“ Погледнах през прозореца… Нищо не се вижда. Чувам, някъде наблизо пъшка човек. Тръпки чак ме побиха. Отидох да събудя сина си. „Нещо лошо става“ — казвам му. А той, още сънен, клати глава: „Сторило ти се е, татко!“ Но все пак стана. Постояхме на прозореца, слушаме — само клоните тропат. Излязох на балкона, викнах — нищо няма. Е, и пак си легнах… Такива ми ти работи — въздъхна старецът.