Игор Росоховатски - Гост

Сергей Павлович спря магнитофона, върна лентата няколко намотки назад и още веднъж прослуша противоречивите характеристики за Синчук, показанията на различни хора. „Голям къщовник…“ „В семейството му често има разправии. Синчук е човек с тежък характер.“ „Откакто се пенсионира, по цял ден играе шахмат. В тази игра няма равен не само в квартала, но комай и в целия град. Вижда няколко хода напред.“ „Обича да ходи на гости у роднините си…“

„Делото“ още звучеше в слушалките, а Юрий, без да се откъсне от 19-ия том на „Животът на млекопитаещите“, издаден от Академията на науките, записа в бележника си, и то така, че Сергей Павлович да види: „Ще поиграе шахмат с приятелите, ще се сбогува с роднините, ще се помъчи най-приятно да прекара оставащите часове.“

… Юра нарисува Синчук като шахматен кон, който дъвче овес.

Киноапаратът бръмчи едва чуто. Същият салон. Същите зрители. Сергей Павлович настръхва, като си спомня неотдавна преживяното в клиниката, която се вижда на екрана.

… Болнична стая. На леглото до прозореца — сърдит старец. Стесняваща се нагоре плешива глава върху тънка шия е изпъкнала адамова ябълка. Веждите са свъсени, острият поглед не се откъсва от изписания лист хартия.

Бързо влиза млада сестра. Полите на престилката се мятат зад нея като крила. Сестрата едва сдържа възмущението си и казва на стареца:

— Елате. Докторът ви чака.

Старецът неохотно пъхва крака в меките болнични пантофи и тръгва подир сестрата по коридора, клати се като патица и непрекъснато мърмори нещо под носа си.

Сестрата и старецът влизат в кабинета на дежурния лекар.

СЕСТРАТА (явно разстроена). Болният Синчук не иска да напусне клиниката.

ДЕЖУРНИЯТ ЛЕКАР (гледа Синчук, с обичайното съчувствие). Лошо ли ви е? Нима процедурите не са подействали?

СЕСТРАТА (не дава на Синчук да отвори уста). Подействаха. Синчук се чувства добре. Но не напуска клиниката. Казва: „Първо ще докажа“. А не може да се разбере на кого и какво ще докаже. Казва: „В къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи. Има време да се прибера в къщи.“ Седи на леглото и пише. А в приемната го чакат дъщеря му и внучката му…

Докато сестрата говори, Синчук непрекъснато кима в знак на съгласие. Особено енергично потвърждава с кимане думите и че: „в къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи“.

— Правилно ви докладва всичко. Сега мога ли да се върна в стаята и да работя?

Лекарят свива рамене.

Синчук тръгва по коридора, като тътри пантофите си и вървешком изважда от джоба недописаното листче. В стаята се приближава до масата и прав, приведен, започва бързо да пише.

Сергей Павлович се приближава до пулта, разположен под екрана, бързо върти ръчката за настройване. Листчето на екрана расте. Вече ясно се виждат математически символи, цифри.

Няколко секунди философът с интерес се взира в тях, после учудено казва:

— Теоремата на Ферма?

— Опитва се да я докаже… и нищо повече… — казва Юрий. — Синчук изхожда от някаква своя теория. Както изглежда, този човек цял живот е работил не това, което трябва. Можел е да стане голям математик. — Помълчава малко и добавя: — Интеграторът също е можел да му потрябва!

… Моливът се плъзга по хартията. „Шахматният кон“ се изправя на задните си крака с опъната юзда. От „коня“ пада сянка, извита като цифрата 2 — символ на раздвоението.

След като поприказваха с роднините, колегите и познатите на професора по химия Полоний Евгениевич Гуц, Юрий и Сергей Павлович решиха още веднъж да поговорят със самия Полоний Евгениевич. Вече бяха успели да си съставят мнение за него. За тях професорът беше истински човек на науката, за когото най-важното нещо е работата. И в същото време Полоний Евгениевич обичаше и умееше да се весели, много и с удоволствие пътешестваше, беше добър спортист. В най-трудните ситуации запазваше чувство за хумор.

Влязоха в болничната стая. Предупреден за идването им, Полоний Евгениевич затвори книгата и седна в леглото, като подложи възглавницата под гърба си. След няколко нищо незначещи фрази Сергей Павлович премина към главното:

— Казаха ни, че не сте искали да влезете в болницата, преди да завършите някакъв труд…

Професорът видимо се оживи. Мъничките му леденосиви очи, дълбоко хлътнали под високото неравно чело, остро заблестяха:

— Правилно са ви казали, но това не е всичко. Тъкмо бяхме създали нов вид пластмаса, който може да е много, ама много полезен при хирургическите операции. По-специално от такава пластмаса биха се произвеждали много, ама много хубави кръвоносни съдове. Определящи фактори за пластмасата са нейната порьозност и абсорбционните й качества. А аз имах известни съмнения. Трябваше да ги проверя съвместно с физиолозите. Вече бях започнал преговори с Института по физиология и много, ама много ми се искаше да ги доведа докрай.