Игор Росоховатски - Гост

Юрий извади от джоба си бележник и бързо записа нещо в него. Сергей Павлович за миг зърна листчето. Там пишеше: „Ще побърза да отиде в лабораторията и ще направи решаващия опит, за да докаже теорията си.“

В киносалона на Института по философия беше полутъмно и неуютно. На първия ред седяха двама зрители. Наведен напред, Юрий не откъсваше поглед от екрана. Сергей Павлович току поглеждаше към него, но не се решаваше да го заприказва.

Видяха на екрана как Евгений Сергеевич, висок и, както изглежда, широкоплещест на времето човек, а сега прегърбен, излезе от клиниката заедно с жена си и дъщеря си. Каза нещо на жена си и бързо тръгна към телефонната кабина, пристъпвайки като жерав с дългите си крака. Жена му и дъщеря му вървяха след него.

Камерата показа в едър план ръката му с изпъкнали вени и възлест показалец, който набираше номера.

— Обажда се в лабораторията — пошепна Юрий.

— Така изглежда… — унило каза Сергей Павлович и се отпусна върху облегалката.

Евгений Сергеевич бързо занарежда в телефонната слушалка:

— Виктор ли е? Да, да, аз съм. Не, не съм напълно здрав. Но това не е важно. Виктор, ще прескоча за малко в къщи и след два часа ще бъда в лабораторията. Започвайте подготовката за опита… — Лицето му леко се изопна, тежките ноздри потрепнаха. После той каза бързо, сякаш се страхузаше да не промени решението си: — Не, не заключителния опит. Той не е нужен. За съжаление вие сте прав: моята теория е невярна в самите си предпоставки. Да, да, стигнах до такъв извод. Няма значение кога. През последните дни. Ще направим първия опит за проверка на вашата хипотеза.

Евгений Сергеевич окачи слушалката и излезе от кабината.

Жена му се нахвърли върху него:

— Луд ли си? Какво направи?

— Онова, което отдавна трябваше.

— Но защо не го направи по-рано?

Евгений Сергеевич уморено махна с ръка:

— Първо трябваше добре да обмисля всичко. В болницата имах достатъчно време.

Дълбоките бръчки по непреклонното му лице се загладиха, то стана по-меко. Той бавно каза:

— Всъщност работата не е в това, че имах много време. По-скоро обратното: оставаше ми твърде малко… И вече нямам нужда от чинове, длъжности, престиж. Тогава човек започва да гледа другояче на много неща и става по-решителен… Е, стига, нека не се занимаваме със самоанализи. Нямаме време.

— Твърде скъпо плаща — каза Сергей Павлович. — Тъжно е.

Юрий обърна лице към него. По очите му се виждаше, че и той мисли същото. Ръката му посегна към джоба, демонстративно извади бележника и го отвори на нужната страница. Макар че в салона цареше полумрак, озаряван само от цветните припламвания на екрана, Сергей Павлович разчете равния почерк на Юрий: „Ще побърза…“ Ръката на Юрий подчерта с дебела линия втората половина от предсказанието: „Ще направи решаващия опит.“

За Антон Торецки всички казваха само едно: „Голям артист. Живее за сцената.“ Самият Торецки гледаше да говори все за театъра и пъстрите му очи проблясваха. Но в думите му се долавяха нотки на съжаление, клепачите уморено прикриваха очите.

Сергей Павлович реши да гледа документалния филм за актьора Торецки и взе със себе си Юрий. В първите кадри видяха момчета, които с вирнати нагоре глави разглеждаха някакви афиши, а после в двора се биеха с пръчки и викаха: „Умри, проклети бароне!“ В този двор бяха започнали детските игри на Антон.

И ето: Париж, Стокхолм, Лондон… Знаменитият Антон Торецки получава награди, към името му прикачват почетното звание „народен артист“.

В тъмното някой прошепна до самия Сергей Павлович:

— Ах, Антоне, а беше ли истински щастлив?

Сергей Павлович внимателно погледна съседа си. Когато прожекцията свърши, той побутна Юрий и двамата тръгнаха подир стареца. Сергей Павлович заприказва с него за филма, който току-що бяха гледали, после — за театъра. Старецът — сухичък, лекичък, с пухкава бяла коса, същинско глухарче — се оказа твърде приказлив. Скоро стана ясно, че е бивш актьор, работил в един и същ театър с Торецки. Той възторжено разказваше за Антон:

— Изумителен, благороден, самоотвержен човек. Успехите му бяха напълно заслужени. Жалко само…

Сергей Павлович не издържа дългата пауза:

— Казахте: жалко само…

Старецът смутено издума:

— Виждате ли, той се разведе с жена си и много тъгуваше за нея и за дъщеря си…

Юрий слушаше стареца с нарастващ интерес.

— Знаете ли адреса им?

— Знам го. Те живеят в центъра, на Булеварда на непознатата.