Игор Росоховатски - Гост

— Който не иска да чуе, няма да чуе.

— И на мене не повярваха. А той истински ме обича.

В думите на Аля се долавяше скрито предизвикателство и Михаил Дмитриевич побърза да потвърди:

— Той е способен на дълбоки чувства. На по-дълбоки в сравнение…

Михаил Дмитриевич искаше да каже „в сравнение с някои хора“, но се сепна и започна да търси подходяща дума. Аля я намери по-бързо:

— В сравнение с мнозина други. Мога да потвърдя, че е така!

Тя дори тропна с крак за по-голяма убедителност.

— И аз точно това исках да кажа.

Както и при първата им среща Аля изпитваше доверие към него. Тя го попита за онова, което отдавна я измъчваше:

— Може би не трябваше да говоря на академика за Юра?…

— Е…

— Аз съм глупачка!

Пълните устни на Михаил Дмитриевич ту се изопваха, сякаш той искаше да се усмихне, ту недоволно се свиваха. Най-после той заприказва:

— Е-е, не се измъчвайте. Не можете да прекарате камила през иглени уши. Много от действията на Юрий са били съвсем необикновени. Какво да се прави, той не е като всички други, а при това е бил в самото начало на запознанството си със света на хората и изобщо не владее изкуството на камуфлажа. Много ме е страх да не стане нещо непоправимо…

— Той е добър.

— Знам. Но когато слонът отива на водопой, може и да не забележи мравките по пътя си.

Аля присви очи, внимателно погледна събеседника си и попита:

— Такова ли е съотношението?

Михаил Дмитриевич укорително се усмихна:

— Трябва да ви разочаровам. Разбира се, че преувеличих. Впрочем почти невъзможно е да се определи точната разлика в мисленето, в способностите, пък и не е нужно. Разлика има, значи, трудно ни е да предвидим последиците.

— Затова и вие искате той по-скоро да се върне?

Михаил Дмитриевич погледна Аля в лицето.

— Не само затова — бавно каза той. — А ако говорим откровено, аз гледам на него като на собствен син, какъвто никога не съм имал. Дойде ми и мене на главата, разбирате ли?

Аля кимна, доверчиво сложи ръка на рамото му и заговорнически попита:

— А може ли някак да се ускори завръщането му?

— Бумерангът се връща, когато го хвърлят. Като първа стъпка препоръчах на полковника и на моя шеф да се върнат на изходната позиция — да прекратят всички търсения на Юрий.

— Напълно съм съгласна с вас.

— Но те не се съгласиха. И също трябва да ги разберем.

— Какво да направим? — попита Аля.

— Уви, приятелко, не знам. Една стара истина гласи: по-лесно е да се разсъждава, отколкото да се действа. — Той плъзна нежен поглед по лицето й, сякаш я погали. — Никакви контакти ли нямате с Юрий?

Аля подскочи като ужилена. По лицето й се изписа възмущение и изненада.

— Нима все още подозирате…

Михаил Дмитриевич дори размаха ръце:

— Какво говорите! Какво говорите! Имах предвид съвсем друго. Питам за неосъзнати контакти. Например може да сте го сънували…

Аля се изчерви. Веждите на Михаил Дмитриевич учудено се вдигнаха.

— Няколко пъти съм го сънувала. Но нали непрекъснато си мисля за него — измънка тя.

— Разкажете ми сънищата си.

Тя не би могла да ги разкаже на никой друг. Може би само на майка си, ако майка й беше жива. Но кой знае защо, ги разказа на този човек. И мълчаливото му съчувствие, неговата доброжелателност я успокояваха, у нея се пораждаше увереност, че няма да се случи нищо лошо.

Разделиха се като приятели.

Сякаш през сива пелена професорът по философия Сергей Павлович видя неясни очертания на човек с престилка.

— Степан Прокофиевич, вие ли сте? — прошепна той.

— Казвам се Юрий Юриевич — чу се в отговор. Сергей Павлович направи мъчително усилие и се взря в говорещия. Видя съвсем обикновен мъж с бяла престилка. В следващия миг нещо в лицето на мъжа го порази, но не успя да осъзнае и запомни точно какво. Знаеше със сигурност едно: никога по-рано не е виждал този човек. Сергей Павлович си спомни, че днес в болницата трябва да дойде за консултация някакъв професор от Москва, и попита:

— От Москва ли сте?

— Има ли значение?

Гласът не беше ироничен, а по-скоро любопитен.

— Не, разбира се. Извинявайте, Юрий Юриевич.

— Нищо, нищо. Искате ли да ме питате още нещо?

— Искам да знам истината. Колко още ми остава?

— Много ли ви е страх от смъртта?

Въпросът беше повече от странен. Сергей Павлович направи опит да се надигне, за да разгледа по-добре събеседника си, но това не му се удаде. Той попита:

— Нов метод за психотерапия?

— Не отговорихте на въпроса ми.