Игор Росоховатски - Гост

— Въпреки това поведението на човека може да се предвиди абсолютно точно, ако се разполага с достатъчно информация — невъзмутимо каза Юрий Юриевич.

Изглеждаше, че Сергей Павлович е готов да викне „ку-ку-ри-гу!“ и да се хвърли в бой, както в детските си години. Но детството бе минало отдавна и той само предизвикателно вирна малката си остра брадичка.

— Опитайте!

— Струва си да обмислим вашето предложение — каза Юрий Юриевич, загледан някъде покрай професора. — Можем да направим тъй…

Минаха още няколко секунди. Сергей Павлович чакаше. Вятърът нахлуваше през отвореното прозорче и издуваше завесата. На Сергей Павлович му се стори, че завесата ей сега ще се вдигне и представлението ще започне.

— В клиниката има няколко безнадеждно болни — глухо каза Юрий Юриевич. — Дори с помощта на най-силните стимулатори, които познавам, животът им може да бъде продължен само с няколко часа или може би с няколко дена в зависимост от състоянието им. Това може да бъде достатъчно, та човек да довърши някаква работа, да изпълни последното си желание.

Сергей Павлович вече се досещаше какво е намислил този странен лекар и по лицето му се изписа недоумение.

— И вие ще предскажете последното му желание?

— Ще се опитам.

Тишината беше къса, като отдиха между две прибежки под огъня на противника, и миришеше на барут.

— Но вие ще ми помогнете да събера информация за тях. — Погледът на Юрий Юриевич се втренчи между очите на събеседника. — Ще трябва да поприказвам с роднините, с приятелите им.

— Опитайте се да убедите болните да разрешат към дрехите им да бъдат прикрепени миниатюрни телевизионни предаватели и тогава кинокамерите в студиото на нашия институт ще запишат на лента всичките им действия — подсказа Сергей Павлович. — А ние ще прегледаме лентите, ще ги сравним с вашите прогнози. И ще се убедите…

— И ще се убедим — поправи го Юрий Юриевич.

Юрий и Сергей Павлович влязоха в лабораторията, ръководена от професора по биохимия Евгений Сергеевич Кравцов. Кабинетът на ръководителя пустееше вече няколко месеца. Евгений Сергеевич се намираше в болницата, която съвсем наскоро бе напуснал Сергей Павлович. На закачалката в кабинета висеше снежнобяла престилка.

Заместник на Кравцов беше Виктор Василиевич Кустович, широкоплещест здравеняк на около двадесет и пет години с олющен от слънцето нос. Повечето от сътрудниците се обръщаха към него просто по име.

Сергей Павлович се представи, запозна Юрий с Кустович и каза:

— Нося ви поздрави от Евгений Сергеевич.

Сътрудниците на лабораторията изведнъж се обърнаха към тях.

— Отдавна ли бяхте при шефа? — попита един мършав момък.

— Онзи ден — отвърна Сергей Павлович.

В това време Юрий разглеждаше приборите и апаратите. Особено впечатление му направиха рефрактометрите. Той се приближи до един от сътрудниците, наведе се и надникна през рамото му в окуляра.

— Как е той? — обърна се Кустович към Сергей Павлович.

— Беше много зле. Сега е доста по-добре — без да мигне, отвърна Сергей Павлович. — След два-три дена може би ще дойде на работа.

По широкото като луна лице на Кустович последователно се изписаха радост и тревога.

Юрий забеляза тържествуващия поглед на един от сътрудниците, обърнат към Кустович. Някой рече:

— Е, мили зайчета, започва пролетната офанзива!

Кустович отвърна на немия въпрос на Сергей Павлович:

— Знаете ли, всеки голям учен работи върху нещо, което смята за най-важно, и се стреми на всяка цена да го завърши. Евгений Сергеевич създаде теория, срещу която се обявиха някои учени. Оставаше му да направи решаващия опит. И изведнъж се разболя.

Сергей Павлович започна да разпитва за теорията, за споровете около нея. Кустович охотно разказваше. От време на време някой от сътрудниците добавяше по нещо.

След посещението в лабораторията Сергей Павлович и Юрий тръгнаха към жилището на Евгений Сергеевич.

— Мнозина не разбираха Женя — започна да разказва жената на Евгений Сергеевич. — Дори в лабораторията му не всички бяха на негова страна. Така е, новото винаги се ражда трудно — въздъхна тя, хем иронично, хем покорно наведе глава и разпери ръце, явно възприела този жест от мъжа си, — за новото човек трябва да се бори! Тази борба съсипа здравето на Женя, да не говорим, че отнемаше цялото му време. Почти не го виждахме в къщи. Веднъж половин година беше в командировка в Далечния изток, друг път цяла година стоя в Австралия. В лабораторията се обаждаше по телефона всяка седмица, а в къщи — веднъж месечно. А като се върна, от летището — право в лабораторията. Ще повярвате ли, стоеше там до среднощ. Такъв човек е…