Игор Росоховатски - Гост

— И мислите, че…

„Непоправим човек, и сега се преструва, че не разбира. Е, добре, тогава!“ Михаил Дмитриевич облиза устни и „изстреля“:

— Сигурен съм, че ни е „слушал“. Не знам по какъв начин — може би под формата на електромагнитни вълни, — но е възприел тази информация. А в това, че не иска да бъде унищожен, няма нищо странно. Както и че иска да изучи своите създатели. Децата също изучават родителите си, само че последните обикновено не го забелязват.

Лицето на Александър Николаевич се изкриви, но само след няколко секунди той се овладя и продума:

— Той може да стигне до страшни за нас изводи.

„Напразно го съжалих, не заслужаваше“ — помисли си Михаил Дмитриевич и твърдо каза:

— За хиляден път ви напомням все същата формула на хуманистите: мъдростта и доброто са неразделни!

Аля се чудеше на себе си: „Как тъй съм се опълчила срещу всички? Как смея? Нали полковникът каза, че Юрий трябва да бъде заловен в интерес на човечеството. Полковникът е мъдър, справедлив човек. Излиза, че съм против човечеството? Не, не съм против. Просто за мене човечеството е някакво общо понятие, абстракция. А Юрий е конкретен, близък. Но човечеството са хората, такива като мене… А той…“

Тук мислите й се объркваха. Тя не можеше да мисли за Юрий като за изкуствено същество с враждебни намерения. Спомняше си прегръдките, дъха му върху своята кожа, удивлението му: „Ето значи как ставало…“

Аля се отвличаше само на работа и гледаше да не си оставя време за почивка и за „странични“ размисли. Когато й досаждаха с въпроса за Юрий, ставаше зла, раздразнителна и дори най-любопитните бързо я оставяха на мира.

Вечер нарочно скиташе по най-далечните и безлюдни улици, спираше се по най-тъмните алеи на парка, та ако Юрий все пак се крие в града, да може да се приближи до нея без риск.

На няколко пъти й се присънваше, че се е върнал. След като се събудеше, дълго лежеше, отново и отново преживяваше съня.

Идваха да я навестят приятелки и познати, разказваха й за собствените си грижи и сполуки. Тя им даваше съвсем разумни, делови съвети. Колежката й Маргарита Петровна се чудеше: „Алка, ти май си поумняла!“

Веднъж много ясно й се присъни Юрий — влезе в стаята, седна на писалището и започна да пише нещо. Тя помнеше, че сянката на стола стигаше до леглото й, падаше върху възглавницата.

„Юра!“ — извика го тя.

Той обърна към нея измъченото си лице.

„Кога ще се върнеш?“ — попита Аля.

„Непрекъснато съм край тебе“ — отвърна той.

„Искам да се върнеш завинаги.“

„Не произнасяй тази дума. Завинаги е страшно понятие. Черновиолетовата пустота, в която не се чуват стъпки и тиктакане на часовници.“

Тя протегна ръце към него, но в същия миг се чу звън. Аля се събуди, скочи от леглото, но все не успяваше да пъхне крака в пантофите.

Позвъниха втори път.

Най-после тя закопча халата си, изтича в антрето и отвори вратата. В антрето крадешком се вмъкна Михаил Дмитриевич, повдигна шапка и се поклони.

— Добро утро — каза той. — Извинете за ранното посещение. — Той още веднъж повдигна шапка и откри плешивата си глава. — Трябва да поприказвам с вас.

— А къде е страшният ви началник? — попита Аля.

— Кого имате предвид? — Михаил Дмитриевич реши, че тя го е взела за сътрудник на милицията.

— Изглежда, сега е мой ред да се извиня — каза Аля. Михаил Дмитриевич се засмя. Смееше се като дете — звънко, неудържимо. Пълните му устни подскачаха, раменете се тресяха, ръцете се мятаха във въздуха. Аля също се усмихна. Ледът се стопи.

Но само след миг тя се намръщи и попита:

— За него ли искате да приказваме?

— И за вас — отвърна Михаил Дмитриевич, като бършеше с носна кърпа потта от челото си.

— Какво има да приказваме за мене? С мене всичко е ясно.

— Всичко, но не съвсем. Като в любовта: и луната свети, но и планините са високи.

Аля не можа да изрече вече приготвеното „това засяга само мене“, защото Михаил Дмитриевич бързо добави:

— Юра е достоен за любов. Казвам ви го съвсем обективно, като един от неговите родители.

Той пак не можа да се сдържи и се пошегува, но Аля не забеляза шегата. „Знае много за Юра“ — помисли си тя.

— Той е оригинален човек — продължи ученият, като съвсем спокойно и естествено произнесе думата „човек“. — Силен, мъдър. И като всеки мъдър човек не може да бъде лош. Мъдростта и злото са несъвместими, защото злото винаги е неразумно.

— Казвали ли сте им това?

— Разбира се.

— А те?