Игор Росоховатски - Гост

— Най-добре за всички ще бъде, ако ни помогнете да го намерим и задържим.

— А вие мислите ли, че самият той го иска? — глухо попита жената.

— Не, не го иска — каза полковникът. — Но трябва да разбирате, че заради сигурността на хората няма да се спрем дори пред крайни мерки.

— Какво значи това?

— Ако окаже съпротива, може да си има неприятности.

— Не разбирам.

Михаил Дмитриевич се наведе към нея:

— Съгласете се.

Аля недоверчиво обърна поглед към него:

— Още не сте ми казали за какво ви е той.

Александър Николаевич искаше да каже нещо, но полковникът лекичко го побутна за лакътя, като сочеше с поглед Михаил Дмитриевич: нека говори той.

— Трябва да разберем какви намерения има и да му разясним в какво се състои безопасността на човека.

Полковникът остана доволен от формулировката на Михаил Дмитриевич и се помъчи да я запомни. Жената намери друго решение:

— Като се върне, сама ще поприказвам с него за това.

Широкоплещестият оперативен работник с уважение я погледна.

— Но дотогава могат да го ранят — каза Михаил Дмитриевич, като се проклинаше.

— Милицията няма да посмее да наруши законите.

— Законите се отнасят за хората — напомни Александър Николаевич.

Аля разбра безизходността на положението си и каза с отчаяние:

— Та аз нямам никаква представа къде може да е.

Михаил Дмитриевич веднага й повярва, но полковник Тарнов реши да уточни:

— Може би знаете поне града? Нима никога не ви е казвал откъде идва при вас?

— Никога.

В разговора се намеси Елбор Георгиевич. Лицето му с правилни резки черти изведнъж стана учудващо меко и леко печално, сякаш изпод грима се бе подал истинският му образ.

— Толкова много го обичате, че човек дори може да ви завиди. Но не бива да забравяте, че в ръцете си той има „опасни играчки“.

— Не! — Аля се задъха от вълнение. — Юра никога няма да навреди на хората!

— Засега това са само думи…

— А с какво мога да ви помогна?

— С много неща — тихо каза Елбор Георгиевич. — Като начало ще ни разкажете по-подробно за навиците му. Интересуват ни най-дребните подробности на неговото поведение…

Два дена след посещението в жилището на Аля сътрудниците на полковник Тарнов зарегистрираха в града няколко десетки случая на заболяване от някаква нова, още неизвестна на медицинската наука болест. Тя приличаше на коремен тиф, протичаше в остра форма. Болните вдигаха температура до четиридесет и дори до четиридесет и един градуса. Лекарствата почти не помагаха, само леко забавяха развитието на болестта.

В града една след друга пристигаха медицински и правителствени комисии. Течеше вече четвъртият ден, откакто бе зарегистриран първият случай на заболяване, а още не бяха намерени ефикасни методи за лечение.

Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич от три денонощия се намираха в Института по експериментална генетика. Причинителите на новата, неизвестна болест приличаха много на културите от микроби в изчезналите през оня злополучен ден епруветки. Ала антибиотиците, които поразяваха безпогрешно тия култури, се оказаха безсилни срещу причинителите на новата болест. В лабораториите на института спешно се правеха нови изследвания.

Полковник Тарнов с нетърпение очакваше резултатите от работата на учените. Ето че и днес, без да се отбива в службата, още сутринта той отиде в института по генетика. Приет бе лично от директора на института, който го заведе в познатата лаборатория при големия колкото половината стена термостат и отвори вратичката. По полиците имаше купища подредени една връз друга кръгли плоски стъкленици на Петри. Директорът извади няколко от тях, махна плътно прилепващия капак на едната. Върху парченцето оцветено желе се виждаха светли петънца.

— Направихме няколко десетки пресявания — каза директорът — и разделихме бактериите по типове, като оцветявахме всяка култура по метода на Грам…

— Искате да докажете, че причинителят на болестта само прилича на културите, които ви бяха откраднати? — попита полковникът.

— Да, да, много прилича, но нистовелемицинът не му действа.

Директорът хвърли към полковника тежък поглед изпод подпухналите си зачервени клепачи, като се опитваше да отгатне мислите му за хората, които бягат от отговорност. Струваше му се, че дори знае какви думи е готов да изрече полковникът. За да ги предотврати, каза:

— Впрочем може да са и същите щамове, само че видоизменени.