Игор Росоховатски - Гост

Когато свръхзвуковият самолет вече кацна в Орел, Михаил Дмитриевич, който бе мълчал през целия път, се наведе към Александър Николаевич и тихо каза:

— Този лов хич не ми харесва.

— Естествено. „Звярът“ е съвсем необикновен — със зле прикрит яд отвърна Александър Николаевич, като си спомни — за кой ли път! — че не друг, а Михаил Дмитриевич ревностно бе настоявал да дадат на супер-мозъка възможно най-голяма свобода.

— Лисана дебнела вълка, а той пък мечката преследвал — каза Михаил Дмитриевич, като прехапа устни.

— Оставете неуместните забележки. Ние двамата го изпуснахме от клетката — рече Александър Николаевич и не се сдържа: — А сега той вече може да прави, каквото си иска. Така че по-добре е да не се месим в действията на милицията, когато поправя нашите грешки.

— При поправяне на грешки най-важното е да не се допускат нови.

— Аз пък не знаех, че моят заместник е остроумец и философ. — Александър Николаевич вече започваше да „кипи“.

Той изобщо не можеше да прости на своя заместник двете повести, написани (както справедливо подозираше Александър Николаевич) в работно време. И никак не разбираше защо такъв блестящ учен, който умее да мисли широко и същевременно логично, прахосва времето си да колекционира марки и пеперуди, да измисля парадоксални формули и да „зяпа тавана“.

Михаил Дмитриевич се стараеше да не гледа Александър Николаевич. Настроението му ставаше все по-мрачно, колкото повече се приближаваха до сградата, където трябваше да се намира супермозъкът. Михаил Дмитриевич виждаше хора с милиционерска, с армейска униформа и цивилни, скрити зад всеки ъгъл. Десетки метални насекоми висяха във въздуха. Мрачните им сенки бавно пълзяха по земята, по стените на сградите.

Полковникът, а след него и учените се приближиха до групата хора пред жилищния блок. В единия от тях, късо подстриган, Александър Николаевич веднага позна човека, с когото полковник Тарнов бе разговарял на края на гората и който се казваше Елбор Георгиевич.

— Навреме идвате — тихо каза Елбор Георгиевич на полковника и погледна учените. — С какво могат да ни помогнат?

— Обстоятелствата ще покажат — отбягна да отговори полковник Тарнов. — Не е ли време да започваме?

Елбор Георгиевич кимна и направи знак на хората, които стояха в очакване край вратата. Нечуто, като сенки, те тръгнаха нагоре по стълбите пред полковника и учените.

В последния миг към тях се присъедини Елбор Георгиевич.

Един гъвкав и набит оперативен работник натисна звънеца на вратата и веднага се дръпна встрани. Колегите му стояха нащрек.

Минаха няколко минути, преди вратата да се отвори. Появи се стройна сивоока жена с тънка шия и вдигната, гладко вчесана коса.

Александър Николаевич чу Михаил Дмитриевич да мърмори:

— Клетката е празна.

Жената веднага бе отместена встрани и неколцина от оперативните работници влязоха в жилището.

— Какво има? — уплашена попита младата жена. Преди да успеят да й отговорят, от жилището изскочи нисичък оперативен работник и доложи на Елбор Георгиевич:

— Няма го вътре.

— Къде е вашият наемател? — обърна се Елбор Георгиевич към Аля.

— Не знам. Изчезна вчера — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. Вече бе разбрала, че предчувствията не са я лъгали.

Елбор Георгиевич погледна Тарнов, който го разбра без думи.

— Да влезем — помоли Тарнов, като се обърна към жената.

Аля кимна, извърна лице и преглътна сълзите си. Бързо влезе в стаята и седна в същото кресло, в което често седеше Юра. Направи го нарочно, та в креслото да не седне чужд човек.

— Казахте, че е изчезнал. Как да разбираме това? — обърна се Тарнов към Аля. — Отишъл си е, заминал е някъде?

— Не знам. Исках да запозная Юра с академика, но го нямаше в болницата. Не беше и в къщи…

Тя погледна празната закачалка и закри лицето си с ръце. Раменете й затрепериха.

— Успокойте се.

Аля послушно взе подадената й чаша с вода.

Като хлипаше все по-рядко, тя заразказва. Лицето на полковника беше състрадателно-съчувствено, от време на време той казваше „да“, „разбира се“, „нима“, „ужасно“ — обикновени думи, които поощряват събеседника да се изкаже докрай. Александър Николаевич си спомняше, че съвсем скоро бе видял полковника друг.

Ако в несвързания си разказ Аля скачаше от събитие на събитие, полковникът умело я връщаше към фактите, които го интересуваха.

Всичко развали Александър Николаевич, когото Михаил Дмитриевич бе извадил от равновесие. При това той не можеше да понася женските сълзи. Когато Аля каза за Юрий: „Разбирате ли, за пръв път срещнах истински човек“, той твърде изразително изхъмка.