Игор Росоховатски - Гост

„Един се измъчва, че не може да влезе в опустелия си дом, а друг — че не може да излезе от Вселената — мислеше си тя. — А всъщност и единият, и другият се измъчват от самота, само че я наричат по различен начин. Но какво им пречи взаимно да си помогнат?“

От случая с излекуването на паралитика се заинтересуваха в Академията на медицинските науки. Оттам пристигна авторитетна комисия, водена от академик Илин. Академикът беше нисичък, мускулест и подвижен. Беше си пуснал елегантна заострена брада и имаше навик да я мачка в юмрука си. Това беше единственото, което издаваше вълнението му.

Юрий като октопод пусна около себе си маскиращ облак, оттегли се на сянка и остави Аля да бъде изядена от авторитетната комисия. Академик Илин до сълзи развълнува Аля с комплиментите си. А после този невероятен скептик я постави натясно с въпроси за методите на лечение.

Никой на мястото на Аля не би издържал убийствените му въпроси. Не издържа и Аля, изтърва се:

— Аз само изпълнявах съветите на своя асистент. Всъщност той предпочиташе да се нарича асистент, макар че трябваше да се нарича ръководител.

Веднага й олекна, сякаш след труден поход в планината бе облегнала тежката раница на гърба си до някоя скала.

— Той много ли ви обича? — попита академикът, като стискаше в ръка края на брадата си. После се сепна, отмести поглед, за да не гледа пламтящите й бузи, и сурово попита: — А къде е самият гений?

Остра болка прониза главата на Аля от едното слепоочие до другото. „Юра ме молеше, не разрешаваше… Сега Илин ще раздрънка това навсякъде, ще започнат да питат да разпитват…“ Обзе я отчаяние: „Той няма да ми го прости, няма“.

— Извинете, пошегувах се — рече тя с отпаднал глас, като в същото време направи опит безгрижно да се усмихне.

С друг би могло, но с академик Илин не биваше да се шегува така.

— Във всеки случай запознайте ме с този гений — невинно помоли той, като пронизваше събеседничката си със своите очи-бургии. В академията твърдяха, че погледът му минавал през бронирани плочи.

— Елате — каза Аля и като обречена тръгна към кабинета си.

Ала Юрий не беше нито в кабинета, нито изобщо в болницата. Аля хукна към къщи. Докато отваряше вратата, погледна към закачалката, където трябваше да виси шлиферът му.

Закачалката беше празна.

— Засега това е всичко, което знаем за него — каза полковник Тарнов, като завърши разказа си.

Александър Николаевич внимателно го слушаше. Понякога кимаше, но това означаваше по-скоро потвърждение на собствените му мисли, отколкото съгласие с думите на полковника.

Полковникът забеляза изострените черти и удълженото лице на учения — като след прекарана тежка болест. „Знае повече, отколкото казва — помисли си Тарнов. — Може би се досеща за нещо. И тая догадка му е неприятна. Види се, мъчително неприятна.“

Той помълча малко, като си позволи кратък отдих. После събра мислите си и попита:

— Можете ли да добавите нещо?

— Вашата логика е безупречна, полковник — започна Александър Николаевич, — и все пак, както сам се убедихте, в дадения случай не помогна.

— Може и да помогне! — Тарнов се подсмихна.

— Не, няма да помогне — убедено каза ученият. — Вие търсите следите му в ресторантите и продоволствените магазини, защото всеки почиващ трябва поне от време на време да се храни. Търсите го в хотелите, защото всеки трябва да има покрив над главата си. Правите проверка в пощата, защото всеки човек има роднини и познати, които се тревожат за съдбата му. Търсите следи, каквито оставя след себе си всеки човек, колкото и да е внимателен и предвидлив. Но в дадения случай няма да ги намерите.

— Защо? — изтръгна се от устата на полковника.

Но без да чуе въпроса му, Александър Николаевич продължи, унесен в собствените си мисли:

— Опитвате се да определите целите и средствата му, като си служите с обикновените човешки мерки. Но дори да сте най-добрият следовател на планетата, пак няма да успеете.

— Вече ви попитах — защо? — напомни полковникът, уплашен, че запасът от красноречие на учения няма скоро да се изчерпи.

Александър Николаевич сгуши глава между раменете и целият се сви, сякаш искаше да стане незабележим. И оттам, от своето „кюшенце“, глухо, но решително каза:

— Ами защото той не е човек. Защото основата на това същество, което сега се казва Юрий Юриевич, е изкуственият супермозък, създаван в нашата лаборатория.

Той погледна полковника, забеляза изумлението му и горчиво поклати глава, като отговаряше на мислите си. После събра сили и подробно заобяснява: