Игор Росоховатски - Гост

Главата отново надникна в кабинета.

— Нямате ли друга работа? — кресна Тарнов. — Нали ви предупредих да не ни пречите!

— Нали вие ме викате — каза дежурният и плътно затвори вратата.

Полковникът погледна ръката си и бързо я дръпна от пулта.

— Извинете — каза той на затворената врата и се обърна към учения: — И вие също извинете. Моля ви да продължите.

— Един от нашите сътрудници е допуснал груба… може да се каже, съдбоносна грешка: нарушил е правилата на техниката за безопасност, забравил е да прибере в биотерма и да запечата остатъците от синтезирания белтък. Супермозъкът се е възползвал от това. Заповядал е на роботите да му направят от този материал организъм, външно неразличим от човешкия. Фактът, че е създал тъкмо такъв организъм, позволява да предполагаме, че е смятал да изучава хората, да живее сред нас. И сега той действа, а целите му са ни неизвестни…

— Браво бе, учени! — каза полковникът.

Страните на Александър Николаевич пламнаха, сякаш му бяха ударили плесница.

— И никой не може да познае рожбата — добави Тарнов и веднага премина на делови тон: — Мозъкът знаеше ли за какви задачи сте го създавали?

— Отчасти. Смяташе се, че не е узрял достатъчно, за да функционира самостоятелно.

— Смяташе се?

Александър Николаевич завъртя глава, сякаш яката го стягаше.

— Ние постоянно… — хрипкаво рече той и не можа да познае гласа си. Изкашля се и повтори вече с обикновен глас: — … постоянно го контролирахме, измервахме всички параметри…

Разбра, че не казва, каквото трябва, и съумя да се поправи:

— Едва бяхме започнали истински да го програмираме. Програмата за безопасност на човека му е зададена в зачатъчно състояние. Това трябва да буди най-големи тревоги.

— Смятате ли, че дълго ще се запознава с околната среда?

— Той знаеше много малко за външния свят. За него човекът е само един от обектите на обитаемата среда.

Александър Николаевич най-после се осмели да вдигне очи и като се съмняваше дали полковникът достатъчно добре е разбрал опасността, добави:

— Като мравките, червеите, дърветата, микробите…

— А разумът на човека? Нима той няма да държи сметка за него?

— Може би вече е набелязал човека като най-интересен обект. Но неговото мислене качествено се различава от нашето. И той може да се съобразява с нас не повече, отколкото ние бихме се съобразявали с човекоподобните маймуни, от които сме произлезли.

— Животните, по-малки наши братя, не удря по главата нивга той — настръхнал издекламира полковникът и това не убягна от погледа на Александър Николаевич.

— От него могат да се очакват всякакви действия. Но едва ли ще се отнася враждебно към нас. Най-вероятно е в наше лице да вижда експериментални обекти.

— Но нали вече знае доста за нас?

— Имате предвид неговите пътешествия?

На полковника му се стори, че в думите на учения има предизвикателство, но се сдържа и спокойно каза:

— И тях имам предвид. Но той е можел да почерпи обобщена информация и другаде.

— Библиотеката?

Прекарал е в нея около три часа. Как мислите, колко е успял да прочете и да запомни през това време?

— Не мога да кажа точно, но може би твърде много. За съжаление знаем малко за избирателните му способности при подбора на информация.

— Информацията, която се съдържа в библиотечните книги, е предназначена за хората… — замислено каза полковникът.

Помълчаха малко, като мислеха за едно и също.

— Кои ли книги е успял да прочете, за кои епохи, за кои хора? И какво впечатление са му направили! Бих дал много, за да узная това…

— Можем да правим хиляди предположения! — В очите на полковника блеснаха лукави пламъчета. — Остава ни само…

Александър Николаевич с надежда погледна събеседника си. Чу се как някой отваря вратата на приемната и влиза в преддверието между нея и кабинета. Спря го глас: „Полковникът е зает“.

Тарнов стана, тръгна към сейфа и вървешком довърши фразата си:

— По-скоро да го намерим.

Александър Николаевич разбра, че са го преметнали, и сметна за най-добре да подхване шегата:

— Още повече, че сега той има в ръцете си чудесен зоопарк.

— Вирусопарк — с леден глас го поправи Тарнов.

Полковник Тарнов и Александър Николаевич летяха към Орел. Заедно с тях в кабината на самолета бяха още няколко души: сътрудници на полковника и заместникът на Александър Николаевич в лабораторията — Михаил Дмитриевич, нисичък, чернокос човек с нежни, малко печални очи. Съобщението, което полковник Тарнов бе получил от Орел за случая с момчетата и шофьора на автомобила, ги караше да бързат. Бяха взети всички предпазни мерки: около сградата, в която живееше Алина Ивановна, бяха струпани подразделения на милицията, по прозорците на отсрещната сграда дежуряха снайпери.