Игор Росоховатски - Гост

Аля веднага млъкна, смаяна погледна полковника и попита:

— Всъщност защо ви разказвам всичко това?

— По моя молба — меко каза Тарнов.

— А какво право имате да ме разпитвате? — очите на Аля станаха зли.

— Виждате ли, трябва да намерим Юра.

— Какъв сте вие?

— Полковник от милицията. Това са мои сътрудници, а това са учени.

— Един учен вече се намеси. И само навреди.

Думата „учен“ прозвуча саркастично в устата на Аля и „кипналият“ Александър Николаевич избухна. Преди полковникът да успее да му попречи, той изтърси:

— Търсим изкуствения мозък, който е собственост на нашата лаборатория. Той може да се казва Юра, но това не променя същността на нещата!

Сълзите по женското лице в миг изсъхнаха, като оставиха две тъмни пътечки. Аля се обърна към Александър Николаевич. Побелелите й устни трепереха:

— Вие… вие сте изкуствен мозък!

Тя беше извън себе си от ярост и обида. Още миг — и щеше да му удари плесница.

Александър Николаевич се отдръпна, като повдигна рамене. И тогава напред излезе Михаил Дмитриевич. Той гледаше Аля с искрено съчувствие.

— Не се огорчавайте, онова, което каза моят колега, няма никакво значение за вас — рече той.

— Значи вярно е?

Човек не можеше да гледа Аля без болка. Раменете й безпомощно се отпуснаха и от това шията й изглеждаше по-тънка и по-дълга, по долната й прехапана устна се появиха капчици кръв.

Разчувства се дори Александър Николаевич. Той каза иззад гърба на Михаил Дмитриевич:

— Няма смисъл да се вълнувате толкова много. Та той не е истински.

Александър Николаевич не познаваше добре жените.

— Така ли? Не е истински? — с предишната ярост каза Аля. — А вие сте истински? Сигурен ли сте в това?

— Александър Николаевич не искаше да ви обиди — обади се Михаил Дмитриевич. — Извинете го.

Като криеше сълзите си, Аля се извърна.

— Той ме обичаше. Казваше: „Значи ето какво ставало, когато се влюбиш…“

„Още едно качество, необходимо на учения — да бъде женски утешител“ — ядно си мислеше Александър Николаевич, като гледаше своя заместник, и рязко каза на Аля:

— Ама разберете, супермозъкът експериментира. Той е извършил доста престъпления!

— Юрий не е могъл да направи това! — извика Аля.

— Убил е едно шимпанзе, за да изучи строежа на мозъка му. Заради него при автомобилна катастрофа е загинал човек.

— Трябва да кажа — намеси се Михаил Дмитриевич, — че Юрий е виновен за произшествието на шосето не повече от малчугана, който изтичва на уличното платно пред някой автомобил. По всяка вероятност дори не подозира какво е станало.

Аля внимателно погледна неочаквания си съюзник, на когото вече възразяваше Александър Николаевич:

— Още по-лошо.

— За нас двамата — разпалено рече Михаил Дмитриевич. — Не сме го програмирали, както трябва!

— И затова е задигнал от лабораторията епруветките с микроби?…

— Едва ли ги е задигнал, за да развъжда зайци през свободното си време — меланхолично забеляза полковникът.

— Той няма да направи нищо лошо — каза Аля.

— Мислите ли?

— Сигурна съм. Изобщо не е такъв, какъвто си го представяте.

През прозореца падаше широка ивица светлина. В нея попадна къдрица от косата на Аля и заблестя като злато. Широкоплещестият оперативен работник, който стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак, погледна младата жена. Може би си спомни за онази, която го чакаше в къщи.

— Но разберете и нас. За всяко същество се съди по неговото поведение. А поведението на супермозъка беше опасно. Ако си помислим какви възможности има…

Аля отрицателно поклати глава.

— Не, не, той не е способен да причини зло!

— От негово гледище това съвсем не е зло — намеси се Александър Николаевич. — Експеримент — и толкоз. Например заразяване на хора с различни болести, отравяне на резервоари. А после с любопитство може да наблюдава как се разпространяват микробите и как човешкият организъм се бори с тях.

— Аз го познавам по-добре.

— Глупости! — убедено каза Александър Николаевич. — Не можете да го познавате. Дори не знаехте кой всъщност е той.

— За мен това няма значение.

Тя дори не забеляза, че повтаря думите на Михаил Дмитриевич, а той многозначително изгледа Александър Николаевич и рече:

— Може би си струва да запомните думите й…

— Защо? Това ще ни помогне ли да го заловим? — иронично попита Александър Николаевич.

— Не бих се учудил.

Полковник Тарнов разбра, че е дошло време да сложи край на спора им, и се обърна към Аля.