Игор Росоховатски - Митническа проверка

Контрольорите се връщаха, без да са намерили нещо. Зениците на индикаторите безжизнено гледаха от пулта — значи и автоматичните системи не са открили нищо непозволено.

Можеше вече да пусне кораба.

Да протегне ръка към зеленото копче, да го натисне — и при старшия дежурен на шести шлюз ще светне шаблонният надпис: „Митническата служба не възразява корабът да отплава“. Но не му се щеше да натиска зеленото копче. Нещо все го възпираше…

Това „нещо“ имаше трудно определимо съдържание: мимолетен поглед накриво, хвърлен от някой моряк, заговорнически жест, някаква дреболия в документите…

Но в дадения случай нямаше нищо подобно. Контрольорите отбелязаха само, че запасът от ураново гориво на „Мария Луиза“ е двойно по-голям от обичайния.

„Може би работата е точно там — помисли Георг. — Какво им струва да отбележат този запас в документите, за да не се губи сега напразно времето. Но не са го отбелязали. И това пътешествие до Байкал… Защо им е потрябвало то? Дали «за да се полюбуват на красотата му»? Ами ако това наистина е единствената причина?…“

Часовникът заплашително тиктакаше. Още половин час — и капитанът на „Мария Луиза“ ще може да се оплаче на главния диспечер…

Корабът изнасяше от Съветския съюз електронноизчислителни машини, роботи и въглища, нужни за производството на пластмаси — заменители на живите тъкани.

Първият помощник-капитан на „Мария Луиза“ — строен като бастун, безупречно вежлив — гледаше Георг в очакване, а Георг старателно криеше погледа си и се правеше, че сверява документите. Месестото му лице с едри черти изразяваше бюрократична загриженост. „Нека сметне, че чакам още някакви съобщения от контрольорите — мислеше си Георг. — А аз в това време ще го поразгледам. Нещо много се е разбързала тази морска лисица…“

— Хареса ли ви пътуването до Байкал? — попита Георг, като се стараеше гласът му да звучи почти ласкаво.

— Красотата на езерото поразява. Не можех да си представя подобно нещо — гладко и бързо зареди морякът и Георг разбра, че се е готвил за този въпрос. „Защо — запита се той. — Защо той в смятал, че ще го питат за Байкал?“

Помощник-капитанът продължаваше да се възхищава от езерото с предварително приготвени фрази. Скоро разбра, че събеседникът му не го слуша и млъкна. Лицето му почервеня от възмущение и клепачите прикриха красивите му сини очи. От време на време устните му потрепваха и издаваха вътрешна борба.

„Време е вече да изрази възмущението си — мислеше Георг. — Но се сдържа. Достатъчно добре е възпитан и няма да мога да го накарам да се отпусне. Е, ще трябва да рискувам!“

Митничарят стана изтежко и помощник-капитанът се взря в него поразен. Едва сега видя колко пълен и възрастен е събеседникът му.

— Бих искал да видя как е нареден товарът — каза Георг, без да си дава труд да търси по-вежливи фрази и впи поглед в първия помощник.

— Вие сам слезе в трюм?

— Ако не възразявате…

— О, какво говори! Щом желае — моля.

Открита усмивка осветяваше младото му енергично лице. Сините му очи гледаха дружелюбно.

Георг тръгна след моряка към кораба. Помощник-капитанът крачеше със стремителна походка и митничарят едва го настигаше. Морякът даде няколко нареждания и посочи на митничаря асансьора. Слязоха в трюма. Дългият коридор минаваше между две редици старателно подредени сандъци, на всеки от които се белееше фирмен етикет „ГКЗ–7. Изработено в СССР“. В сандъците имаше блокове за електронноизчислителни машини. Мълчаливите рицари — роботите „ГКЗ“ стояха в нишите на коридора — там, където бяха привършили товаренето. Повечето от тях бяха изключени, за да не изразходват напразно енергия. Светеха само нагръдните индикатори на някои от тях, дежурните. Сега Георг непрекъснато настъпваше фортовете на униформените обувки на помощник-капитана. Морякът не криеше умората си и бършеше потта от челото си с носна кърпичка.

Налагаше се помощник-капитанът и митничарят честичко да се привеждат и високо да вдигат крака, когато прекрачваха преградите между отделните товарни отсеци. Зад една преграда започваше истинска крепостна стена, образувана от сиви найлонови торби с въглища. В нея бяха оставени специални нищи за роботите, използувани при товаренето.

Георг бе свикнал да вярва на интуицията си. Без да съзнава още какво има, той почувствува, че нещо се е изменило и спря. Спря и помощник-капитанът. Усещането за нещо ново изчезна. Георг даде на помощник-капитана знак да продължи по-нататък и усещането отново се появи. Разбра коя бе причината за това усещане — вече не му пречеха да върви напред фортовете на чуждите обувки. Помощник-капитанът кой знае защо се бе разбързал — очевидно го правеше неволно.