Игор Росоховатски - Гост

Отначало на Аля й се стори, че са празни, но после забеляза, че са изписани с много ситни, буквално бисерни знаци и затова изглеждат сиви.

От време на време Юра напрегнато и неестествено обръщаше глава, понякога на сто и осемдесет градуса, хвърляше поглед върху някой лист, сякаш можеше да прочете нещо от такова разстояние, и пишеше. Лицето му беше бледно, измъчено. Изглеждаше, че е на края на силите си и всеки миг ще падне от изтощение.

Той откъсна поглед от поредния лист и вдигна глава. Лицето му се изкриви. То изразяваше много противоречиви чувства — и порив, и мъка от разочарованието, и безсилна надежда, и още нещо, което Аля не можеше да назове. Юра скръцна със зъби, чу се сподавен стон.

Аля отвори вратата.

— Внимавай да не стъпиш на листата! — предупреди я той.

— Боли ли те нещо? — Тя се спусна към него, прегърна го, притисна се с цялото си топло от леглото тяло.

Изразът на лицето му се променяше необичайно бавно, като при забавени снимки. Страдалческите бръчки се заглаждаха, краищата на устните учудено се повдигнаха:

— Да ме боли ли?

— Но тогава какво има? Какво те измъчва?

Тя погледна листата и видя, че не е сбъркала: бяха гъсто изписани с цифри.

— Какво правиш? Нощна гимнастика на ума ли?

— Почти. Опитвам се да изчисля масата и заряда на нашата Вселена.

— Само това ли?

Той не беше склонен да се шегува.

— Получава се твърде дълго уравнение.

— Дай го за решаване на изчислителна машина. Можеш да направиш това и нощем по радиоканала. Машината няма да се разсърди, на нея й е все едно.

Той пренебрежително се усмихна:

— Машините не могат да се справят.

— Така ли? Дори много, много машини?

— Дори всичките — разпалено рече той, но изведнъж се сепна: — Никой няма да ми даде толкова много машини.

Аля зарови пръсти в косата му и той блажено примижа.

— Когато не ти е добре, и на мен не ми е добре — каза тя. — Моля те никога да не забравяш това.

Той обърна към нея студеното си измъчено лице. Аля го погледна в очите. Там се кълбеше звездната мъгла на Вселената, огромен свят, безкраен и безразличен към опознаващия го разум.

Те не знаеха, че мислят за едно и също.

Юрий си спомни състоянието, обземащо го понякога, когато оставаше насаме с пространството, което трябваше да победи. Връз него се стоварваше черно безмълвие, притискаше го. Не се чуваха гласове, не се мяркаха сенки. Нямаше нито доброта, нито враждебност. Само безразличие. Мрак, студ, безмълвие…

„Като живо погребан — мислеше си той. — Като живо погребан, друго сравнение не може да се измисли.“ Опитваше се да намери отговор на многобройните въпроси, но колкото по-ясно виждаше бъдещето, толкова по-тежко му ставаше. Може би това беше цената на познанието.

Днес, когато си представи, че е огнено пра-семе — тънко извиващо се червейче от нажежена плазма, което е затворено в капсулата на тройното поле и пробива гърлото на Вселената, му стана просто непоносимо. Какво го очаква там, отвъд границите на Вселената? Ще се справи ли разумът му с онова, което ще види? Или самотата в своята висша форма ще се окаже непосилна цена, разумът ще се пръсне, без дори да е узнал, че тъкмо това е най-висшата забрана за познаване на истината.

Но тия мили, доверчиви очи, обикновени човешки звезди, които надничат в неговия мозък, в неговата Вселена… Те стигнаха до съзнанието му и го стоплиха. В капсулата, която пробива гърлото, той вече не е сам — бяха станали двама.

Лицето на Юра бавно се стопляше. Той каза, като откъсна поглед от Аля и надникна през прозореца към звездите:

— Виждаш ли, за да разбереш света, трябва да го погледнеш отстрани. Там е цялата работа. Да го видиш не само отвътре, а и отвън. Непременно отвън.

— Говориш за нашия свят, за Земята?

— За нашия свят и за всичко, което го е породило и с което е свързан. Говоря за Вселената.

— Да се погледне Вселената отвън е невъзможно — тихо каза Аля.

„Ще му мине — мислеше си тя. — Невъзможното си остава невъзможно, ще трябва да се примири с това. Бива ли да се вълнува толкова много? Защо?“

— И това е единствената причина за вълнението ти? — гласно попита тя.

Той не разбра изведнъж подтекста на въпроса й. После снизходително се усмихна и посочи листата, застилащи пода:

— Това са елементите на уравнението. Ако успея да го съставя и реша, ще знам масата и заряда на Вселената. А после ще изчисля взаимодействието на потоците в гърлото, чрез което нашата Вселена е свързана с другия свят. Така ще набележа вариантите на капсулата за преминаването. Важно е да се намери формата на капсулата за преминаването. Разбираш ли? В един случай семето дава кълн, в друг се превръща в цвят, в трети — вехне и умира. Отива в земята, за да стане тор за новия живот. В четвърти — отлита във вид на ново пухкаво семе, отнесено от вятъра. Онова, което изглежда смърт, се оказва преход, онова, което изглежда прах, често се оказва капсула. Вирусът се обвива в капсула, кристализира и може в такъв вид да оцелее дори в космическото пространство. Ако намеря верния вариант на капсулата, ще мина през гърлото…