Игор Росоховатски - Гост

И ето че пред Аля е юноша, десетилетия по-късно поразен от болестта на дядо си. Бяха го лекували в столичните клиники, без да успеят да го излекуват. Анализите продължаваха да бъдат заплашителни, говореха, че след ремисията ще настъпи влошаване. Аля добре си представяше лицето му отново вяло и безводно, а очите — помръкнали. Много пъти препрочете историята на заболяването, запозна се с приложените методи на лечение и напразно се опитваше да измисли нещо ново.

В пълна изнемога тя дремеше у дома си в креслото пред телевизора. Предаваха ревю от Франция. Беше седнала в любимото кресло на Юра. Внезапно в съзнанието й се прокрадна познат глас: „Гледай екрана!“

В центъра на екрана сред танцуващите момичета се образува светло петно. Границите му започнаха бързо да се разширяват. После в петното се очертаха контурите на главния и гръбначния мозък. Ето че станаха по-ясни, оцветиха се в синьо, изпълниха се с цифри и формули. Някои от цифрите и формулите пулсираха, от тях се образуваха уравнения, появяваха се графики. Тя разбра, че й показват участъци от организма на болния и й подсказват методи за лечение.

— Ясно ли е? — попита същия глас.

— Ти ли си, Юра, — извика тя.

— Успокой се, бебче. Гледай екрана. Препаратът в организма на болния е преустроил работата на жлезите. А първичното заболяване отдавна е излекувано. Ще използваш прибора на Сидорякин, но ще свържеш вибратора ей така…

Екранът беше забулен в мъгла.

— Няма да запомня, Юра! — Аля размазваше сълзите по лицето си.

— Ще запомниш!

— Кога ще се върнеш? Не мога повече!

— Потърпи още малко. Скоро ще се видим.

Гласът изчезна, а петното на телевизионния екран остана още известно време. После избледня, очертанията се заличиха, скриха се зад танцуващите момичета…

Тя направи всичко, както й заръча той. Юношата започна бързо да оздравява. Още на втория ден след първия сеанс конвулсиите му престанаха.

А на четвъртия ден късно вечерта се върна Юра. Три позвънявания — две дълги и едно късо — вдигнаха Аля от леглото. Тя наметна халата си. Докато бързаше към вратата, й ставаше ту студено, ту горещо: струваше й се, че в жилището има твърде много мебели…

Дълго след това се страхуваше, че завръщането му й се е присънило.

— Защо мълчиш? — питаше Аля. — Все там ли си още, далече?

Тя повтаряше едни и същи въпроси. Той мълчеше, а в очите й напираха сълзи.

— Имаш ли семейство? Женен ли си? За кого мислиш?

— Ето значи как ставало… — едва чуто промълви той.

— Кое? Не ме измъчвай, говори… — Тя разтърси раменете му. — Какво има?

— Струва ми се, че съм се влюбил в тебе, бебче.

Някаква мощна вълна я грабна, издигна я на гребена си и я завъртя в лудешка радост.

— Наистина ли?

— Наистина. С мене става нещо странно. Не мога да се владея, да се наблюдавам отстрани.

— Не си длъжен да оставаш наблюдател. Това се случва на всеки човек. Така и трябва да бъде!

— На всеки човек… — повтори той.

Гласът му беше странен, толкова странен, че Аля го почувства дори в този миг. Усети, че с думата „човек“ е свързано нещо, за което е по-добре да не му напомня сега. От само себе си й дойдоха необходимите думи:

— Ти си първият истински човек, когото срещам — прошепна тя.

Отново и отново повтаряше едно и също, едни и същи думи, подсказани от чувството й. Те бяха сплав от нежност и страх, че може да загуби нещо, от детска безпомощност и майчинска прозорлива загриженост.

— Виж каква си била! — учуден шепнеше в отговор той. През нощта тя на няколко пъти се събуждаше и дълго го гледаше крадешком, през полупритворените си ресници. Той лежеше с отворени очи, без да се преструва, че спи.

— Ето значи как ставало… — едва чуто мълвяха устните му. В гласа му звучеше такава болка, че Аля не издържа:

— Довери ми се, мили. Разкажи ми всичко и ще ти олекне.

— Спи! — Юрий затвори очи. — Трябва сам да разбера всичко. Спи.

Нощем те скитаха по безлюдните улици. Листата на дърветата потрепваха от ветреца, в самите им крака се валяха купища сребърни монети, изковани от сноповете лунна светлина. В главата на Аля неспирно звънтяха думите: „Редом с щастието…“

Какво беше това: думи от песен или заглавие на книга?

Редом с щастието, редом с щастието…

Тя измисляше различни предлози, за да се притисне по-плътно до него: ту й ставаше студено, ту я дострашаваше, ту просто се „препъваше“…

Редом с щастието, редом с щастието… Тая фраза не я оставяше на мира, настройваше я ту мечтателно, ту лудешки. Редом с щастието…