Игор Росоховатски - Гост

Като се връщаше вечерта в хотела, полковникът се отби в едно кафене да вечеря. След чистия въздух по крайбрежната улица в кафенето беше задушно, носеше се апетитна миризма на шишчета и лук.

Полковникът по навик седна в отдалечения ъгъл, откъдето се виждаше цялата зала и входната врата. Поръча на сервитьора шишчета, чаша „Саперави“ и зачака.

От уединеното си ъгълче той разсеяно наблюдаваше посетителите, разглеждаше дрехите им, понякога съвсем предвзети, причудливото съчетание на цветове и десени, прическите, израза на лицата им. Ето че влезе някаква компания от младежи. Услужливата му памет сякаш случайно прояви две-три снимки, виждани някога по афишите, и Тарнов си спомни, че това са членовете на известен ансамбъл.

На малката естрада засвири джаз, отнякъде изхвръкна младееща се певица с рокля, обшита с пайети. Младежите лениво си размениха няколко фрази. Тарнов разбра: говорят за местния джазов оркестър, хвалят го. Той наистина свиреше добре, певицата имаше доста приятен глас.

В кафенето влязоха още няколко посетители. Единият беше вече съвсем пиян. Той се стовари върху стола и преметна крак връз крак толкова небрежно, сякаш това бяха крака на парцалена кукла. Но в ръката, с която прегърна другаря си през раменете, се долавяше сила. И жестът му, и ръката с къси дебели пръсти, с тъмни по края нокти и татуирана котва се сториха познати на Тарнов.

… Това беше през младежките му години. След като завърши милиционерската школа, Сьома Тарнов отиде да работи в криминалния отдел. Няколко успешни акции в състава на оперативната група му създадоха авторитет на перспективен криминалист. После задочно завърши Юридическия факултет на университета и започна да работи като следовател. За него скоро заприказваха, че е „късметлия“. И че е „любознателен“. Началникът му веднъж го попита: „Защо се интересуваш за детството на търсения «домошар»? Уликите в неговата «работа» са напълно достатъчни. Ровиш, сякаш събираш материал за роман. Не си за следовател ти, а за писател…“

Оттогава му лепнаха почтителния прякор „писателя“ — вместо предишните „късметлията“ и „любознателния“. Любопитството към непознатите хора, което минава с годините, у Тарнов все повече се усилваше. Това качество му носеше повече неприятности, отколкото радости. Той се опитваше да надвие себе си, но безуспешно.

А през оная вечер, за която си спомни, той влезе в кафене „Мечта“. Няколко седмици оперативната група се мъчеше да надуши следите на бандита по прякор Грошик. Тарнов не случайно бе влязъл в „Мечта“. Отиваше на друго място, но когато мина край вратата на кафенето, „нещо сякаш го подтикна“, както понякога казват. Той послуша вътрешния зов, без дори да се опита да анализира, да потърси в паметта си случайната информация за мястото на юношеските срещи на Грошик с другаря му от детинство. Това той направи доста по-късно…

Когато видя в кафенето група пийнали младежи и пред тях един момък с „локумени“ крака, сива пореста кожа и татуировка на късопръстата ръка, отпусната върху чуждото рамо, Тарнов с някакво шесто чувство разбра, че това е търсеният.

— Ей, паяк — казваше Грошик на непознатия мъж, — това момиче ще го танцувам аз!

В тясното дворче, където излязоха „да си поприказват“, неспокойната душа на бандита тревожно се сви, когато „студентът не се шубелдиса“ и не „драсна да бяга“. Грошик видя зад стобора тичащи хора и в миг разбра всичко. Той се опита да стигне до портата, но на пътя му стоеше невъзмутимият „студент“. Грошик замахна със силната си ръка. В последния миг Тарнов, който направи класическа подсечка, видя в късопръстата му ръка нож. Но беше твърде късно, бандитският нож се заби в хълбока на своя собственик чак до кованата дръжка.

Колегите му изобщо не можеха да разберат защо Семьон Антонович е готов да заплаче, застанал над ранения бандит.

Те не знаеха нищо за горчивото детство на момъка, за наследената от бащата-алкохолик болест, за неизгладимия печат, който тя бе сложила върху живота на Грошик, как веднъж той все пак се опитал да се измъкне от кръга, да „тури пепел“ на миналото. Но слепотата на чиновника, при когото Грошик отишъл да иска работа, била оня фатален тласък, който го върнал обратно в порочния кръг.

И ето че днес тук, в кафенето на крайбрежната улица в курортното градче, интуицията отново подсказваше на Тарнов: нещо ще стане. И макар че вече се бе нахранил и можеше да си отиде, полковникът седеше, поглеждаше ту към хората в залата, ту към естрадата и търпеливо чакаше.