Игор Росоховатски - Гост

— Какво да правя? — обърна се Юра за съвет към Аля. — Изтормозиха ме с молбите си.

— Какво толкоз има — разсмя се Аля. — Помагай им…

— Да, но…

— Страхуваш се да не издадеш истинското положение на нещата? — пошегува се тя. — Аз пък не се страхувам.

Няколко дена по-късно той смутен й каза:

— Струва ми се, че вече имам врагове.

— Кои са? Ония, на които си отказал да помогнеш ли?

Дългите му ресници се вдигнаха и от тях като птица изхвръкна учуден поглед.

— Не, ония, на които помагах… Доктор Назаров сбърка диагнозата, аз посочих грешката му. И ето…

Тя снизходително и нежно се усмихна, като си мислеше: „Все пак той е голямо дете.“ И каза малко кокетно, като продължаваше прекъснатата в детските години игра на „майка и дъщеря“:

— Завистниците не се срещат чак толкова рядко. Никой не иска да е по-лош от другия.

— Но те сами ме молят за помощ.

Тя го помилва по рамото:

— Бъди снизходителен към слабостите. Помни, че всеки има право да сгреши.

— Сигурна ли си, че хората имат такова право? — разтревожен попита Юрий. Беше си спомнил книгата, в която се разказваше как от завист хората погубват един голям учен.

Докато четеше, вътрешно потръпваше от гняв и омраза, заричаше се да отмъсти на тълпата от злобни користолюбиви човечета. Но в друга книга прочете за хора, които заразяват себе си, за да се научат да спасяват други хора, за доброволци, които дават кръв и кожа, за гладуващ, който разделя с другаря си последния къшей хляб…

— Сигурна съм — твърдо каза Аля.

Той я погледна в очите със студен изпитателен поглед, като си мислеше съсредоточено за нещо.

— Веднъж четох в една книга, но не можах да разбера всичко… Струва ми се, сега вече знам как да се помиря с колегите.

— Добре тогава — зарадва се Аля.

Два дена по-късно я повика главният лекар.

— Алина Ивановна, постъпило е оплакване срещу вашия помощник. Поставил е неправилна диагноза и за малко не е изпратил болния на оня свят. А когато доктор Назаров му посочил грешката, на всичко отгоре взел да се инати. Впрочем това често се случва с прекалено самонадеяните хора. Колегите са възмутени. Искат да свикат по този повод събрание.

Аля едвам можа да намери Юрий. Той седеше зад шкафа в ъгъла на празния кабинет и старателно си даваше вид, че се е вглъбил в едно списание. Аля решително дръпна списанието:

— Защо си направил това?

— Сбърках. Всеки може да сбърка…

— Приказвай ги на други, не на мене. Какво има?

Без да вдигне очи, той призна:

— Исках да се сдобря с него.

— Не можа ли да измислиш по-добър начин?

Юрий мълчеше. Аля продължи:

— А за болния помисли ли?

— Помислих — бързо отвърна Юрий. — Грешката беше толкова груба, че доктор Назаров мигновено я забеляза. Беше поласкан, че знае повече от мене. Сега ще сме приятели.

— Едва ли — каза Аля, като смръщи вежди. — Първо да се беше посъветвал с мене.

— Но нали самата ти казваше, че „никой не иска да е по-лош от другия“. И че „всеки има право да сгреши“. Исках да бъда като всички.

Аля въздъхна.

— Страх ме е, че няма да можеш.

Юрий наведе очи и измърмори:

— Един човек твърдеше, че за мене няма място на земята. Може би е имал право?

— Глупости! — тръсна глава Аля и в очите й проблеснаха злобни искрици. — Не им обръщай внимание, бедни ми гиганте. Ще съумея да те защитя.

В болницата дойде журналист от местния вестник. Той дълго разпитва Аля за новите методи на лечение, после я измъчи като фотомодел: водеше я от стая в стая, караше я да седи ту така, ту иначе, да се усмихва и да бъде сериозна. Чевръстият журналист искаше да фотографира и Юрий, но той по никакъв начин не се оставяше да попадне пред обектива. На Аля й се струваше, че е разтревожен и огорчен.

Вечерта в къщи Юрий й съобщи, че трябва да замине за няколко дена. Лицето му бе отчуждено, студено, приличаше на втвърдяваща се гипсова маска.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам точно. Може и да се забавя.

Той видя огорченото й лице и попита:

— Какво ти е, бебче? Предупредих началството в болницата, така че няма защо да се тревожиш.

Тя стана на разсъмване, за да събере и сложи в пътната чанта нещата му. Пристъпваше леко, безшумно, за да не го събуди. Като мина край него, забеляза, че гъстите му ресници трепнаха, и разбра, че не спи.

— С робота си ли ще излетиш? — попита Аля.

— Да — отвърна той и се намръщи.

— Какво има? Сбърках ли нещо?

Той се усмихна снизходително и насмешливо.

— Случвало ли ти се е някога да пускаш на свобода пеперуда или птица, които са влезли в стаята ти?