Игор Росоховатски - Гост

Той я улови за ръката, привлече я към себе си:

— Глупаво бебче…

И все пак Аля беше щастлива. Най-после в живота й се бе появил човекът, за когото тя мечтаеше още от малка — умен, силен, своеобразен, с когото не можеш да скучаеш. Никога не знаеш отнапред какво ще каже, какво ще направи, ден с ден не си приличат. Мислите, думите и постъпките му са неочаквани, оригинални, макар че тя не винаги може да ги разбере. Може би тъкмо затова у нея се поражда тревога. Но радостта от общуването с него, преклонението пред него са по-силни. Аля шепне:

— Нали завинаги ще бъдеш мой?

Очите му помътняват. Той пита, загледан встрани:

— Защо хората непременно искат да запазят, и то „завинаги“, онова, което не може да се запази?

У нея се породи предишното чувство — останала е сама на безкраен перон. Гласът й трепна:

— Каниш се да си отидеш?

— Говорех изобщо…

— А аз — за нас.

Тонът й учуди Юра.

— Какво ти е, бебче?

Не отговори…

— Искаш завинаги да съм твой?

— Нима питаш?

— Ако някой иска да запази човека, чувството, мига, винаги може да го направи.

— Как?

Юрий стана, отиде при прозореца. Силуетът му ясно се очерта на фона на забързаните облаци. Изглеждаше, че той лети, като разблъсква леко облаците. После се върна при нея и се отпусна в креслото — любимото кресло на мъжа й. По лицето му Аля отгатна: той не е с нея, далече е.

— Човекът има едно удивително качество — каза Юрий. — То му позволява отново да преживее миналото.

— Да го преживее? Не грешиш ли? Нима може да се върне миналото?

Очите му в миг променят цвета си.

— Не само да се върне, а и нещо повече. Това качество ти позволява да подобриш миналото, да го видиш такова, каквото искаш… Помниш ли: „Но в паметта ми скрита е такава мощ, че връща образите и ги размножава… като пороен дъжд се лее ден и нощ и като сняг вали… ала не се стопява“. Да, говоря за човешката памет. За нейната способност да възпроизвежда и комбинира онова, което човек иска.

— Не знам как успяваш да го правиш. Аз не винаги успявам.

— Понякога това е повече от действителност — уверено казва той. — Защото за човека тъкмо това е „завинаги“. Единственото възможно.

По лицето му минава сянка и той добавя:

— Разбира се, ако под думата „винаги“ се разбира един живот.

Неясни сенки пъплят по стените, обграждат ги от всички страни и ги откъсват от света. Аля забравя за какво са приказвали, всички думи отстъпват назад, стават несъществени.

През горния десен ъгъл на прозореца в стаята крадливо наднича жълтото око на луната. Облаците ту го закриват, ту го откриват. На Аля й се струва, че жълтото око й намига. От тъмнината изплуват различни предмети. Масата като голяма фрегата се олюлява на рейда…

Изведнъж Юрий казва:

— Може би неповторимостта на нашето „аз“ е повече от вечността?

„Господи, значи през цялото време е продължавал да мисли за същото — с отчаяние си мисли Аля. — Нищо не може да го отвлече… Нищо… Сух човек!… Но може би много умната и силна личност трябва да бъде такава? В нея умът винаги ръководи чувствата…“

Луната вече не намига на Аля, а неподвижно застива зад прозореца — скучна, неодушевена. Спътник, към който строго по разписание стартират товарни и товарно-пътнически ракети.

Аля се надигна на лакътя си и поглежда отвисоко Юрий.

— Странен човек си ти — разядосана казва тя.

Той невъзмутимо мълчи, зает с мислите си. На Аля й се струва, че не е чул думите й.

На работа отиваха заедно, изпращани от одобрителните погледи на съседите. По пътя ги срещаха познати и непознати хора, почтително ги поздравяваха. Няколко излекувани от тях болни, които по-рано се числяха в категорията на „безнадеждните“, бързо им създадоха слава, към каквато Юра явно се стремеше. Навсякъде, където ги честваха, той старателно изтикваше Аля на преден план, а сам предпочиташе да остава в сянка.

— Аз съм само асистент — казваше той. — Благодарете на лекаря.

Аля получаваше награди и дипломи, назначиха я завеждаща отделението. На няколко пъти се опита да поприказва откровено с Юрий за прекомерната му скромност и за своето двусмислено положение, но той й отговаряше с шеги.

Впрочем на него не винаги му се удаваше да остане „в сянка“. Веднъж един лекар се обърна към него за съвет. Съветът се оказа полезен. Лекарят разправи на колегите си как му е помогнал асистентът на Алина Ивановиа. Започнаха да дотягат на Юрий с молби. За него се заприказва като за бляскав диагностик.