Игор Росоховатски - Гост

… Когато Аля се върна от работа, завари пред входа колата с жълта лента на аварийната служба за поддържане на газовите инсталации, а в къщи — трима измъчени техници.

На кухненската маса имаше няколко индикатора, които сигнализираха при най-малкото наличие на газ. В ъгъла стърчеше оксижен. Подът беше отрупан с парчета от тръби и кълчища, оплескан с боя. Юрий следеше градуираната скала на газоанализатора.

— Какво е станало? — Аля се спусна към Юрий. — Господи, какво има? Здрав ли си поне, кажи?

— Всичко е наред, стопанке. Мъжът ви е много мнителен — бързо каза единият от техниците. Големите му мазолести ръце бяха тежко отпуснати върху коленете.

— Исках вече да не се тровиш с газ — започна да се оправдава Юрий.

— И желанието ти се е увенчало с успех? — нервно хлъцна тя и закри с длан уста.

— За съжаление не съвсем… Поради несъвършенството на оксиженните апарати и газовите кранчета. — Той хвърли укорителен поглед към техниците, които бяха навели очи. — Но затова пък научих нещо ново и важно!

— Какво точно? — попита Аля. Юра не забеляза иронията във въпроса й и умислено рече:

— Оказва се, че „теоретически“ и „практически“ не е едно и също…

Приятелките завиждат на Аля.

— По-добър е от предишния — твърдеше една.

— Никакво сравнение не може да става — пригласяше й друга.

Аля и самичка го знае. Вече не сравнява Юра с никой от познатите си. Хем се радва, хем се плаши, дето той не прилича на никого. Иска й се да разбере кой е той, защото не вярва на думите му.

Неведнъж се беше питала: „Нима ме обича такъв човек?“ Много й се искаше да вярва в това и вече бе започнала да мисли, че в нея има нещо изключително.

От известно време не й се ходи на кино — с Юра й е по-интересно. Разказва му за болните си, а той я съветва как да ги лекува.

Веднъж му разказа за едно болно момче, изброи симптомите на болестта. Юра попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Ще се опитам да го лекувам в модулирано магнитно поле. Ако не помогне, ще го пратя на операция.

— Не бива нито едното, нито другото — уверено каза той.

Аля учудено го погледна, подпря брадичка на ръката си и попита:

— Защо?

— През това лято често валят дъждове, след тях звездите изглеждат по-едри.

Аля се намръщи, стори й се, че той й се присмива. После по лицето му видя: не се шегува — и още повече се намръщи.

— Много те моля — каза тя, като сведе очи, — щом си решил да говориш със загадки, прави го тъй, че поне нещо да може да се разбере.

От кухнята се чу свирене, обаждаше се „забравеният, изоставен“ чайник. Тя не обърна никакво внимание на неговите сигнали.

— Извинявай, не знам как да ти го обясня разбираемо. Опитвам се, а излизат същински гатанки. Май не ме бива за масовик — виновно каза той. — А може би работата е там, че на света всичко е свързано помежду си много по-тясно, отколкото мислят хората: дъждовете, звездите, тревите и течението на реките…

Очите му блеснаха, хрумна му нова мисъл.

— Забелязвала ли си дали болният прави с главата ей така?

Юра направи движение, което съвсем точно повтаряше движенията на болния.

— Да — потвърди Аля.

— Тогава попитай го дали обича книги за страшни неща. Ако обича, предпиши му няколко сеанса с ултразвуков масаж на раменете и врата, а също в областта на гръбначния стълб.

— Но нали ти казах: той има болен бъбрек…

Юра рязко обърна глава, сякаш се пазеше от удар.

— Направи както ти казах. Само запомни по-точно областите за масаж.

Ако такова нещо й бе казал някой друг, тя щеше да му се присмее или да се възмути — в зависимост от настроението. А сега помоли:

— Хайде, фокуснико, разкрий ми тайните си. Обясни на мен, глупачката, своите фокуси.

— Няма какво да обяснявам, трябва да се състави карта на инервацията. Нефритът е следствие. Ако въздействаме едновременно върху два центъра на инервация, болният ще оздравее. Гледай, ще нарисувам картата…

Аля не разбра нищо от картата, нито от обясненията му. Нещо повече, от професионално гледище те бяха крайно наивни. Тя се опита да възрази:

— Това не е съществено.

— А ти знаеш ли със сигурност кое е съществено и кое не е?

— Но нали тук имаме органично, а не функционално разстройство?

— Доколкото си спомням, някой казваше същото, когато лекувах ръката му. Или греша?

— Не, не грешиш — примирително се усмихна тя, като си мислеше, че той може да се ядоса.

Беше забелязала, че Юра не обича да спори. Понякога си налагаше търпеливо да изслуша възраженията й, без да я прекъсва, но на лицето му се появяваше гримаса, сякаш го болеше зъб.