Игор Росоховатски - Гост

— Ако лекарите наистина умееха да лекуват, щяха да живеят най-дълго. Помниш ли, Гален е казвал: „Лекарю, излекувай се сам“. Поне в началото.

Стигнаха до един надлез. Къщата, в която живееше Аля, беше от другата страна на улицата. На няколко метра под тях шумеше разноцветна прешленеста змия, съставена от стотици автомобили. Беше часът на най-интензивното движение.

Когато входната врата с обичайното щракане се затвори зад тях, Аля неумолимо каза:

— Утре ще отидем заедно в болницата.

Той направи гримаса.

— Помисли сама: защо да ходя при хора, които знаят по-малко от мене?

Аля се ядоса и реши да го подразни:

— Малко е да знаеш, трябва да можеш. А какво можеш ти?

— Например да забавям и да ускорявам пулса си. Да се запасявам с психическа енергия и да я предавам на другите.

— Да не си йога?

Лицето му се напрегна. Той си припомняше нещо. После с усмивка, която не й се хареса, каза:

— Да, йога съм.

— Тогава покажи ми умението си.

Юрий мълчаливо улови ръката й и я долепи до собствената си китка, където трябваше да бие пулсът. Но колкото и да опипваше ръката му, пулсът не се усещаше.

— А сега? — попита той с хитро присвити очи. Появиха се пулсации. Бяха редки, но много силни. Интервалите между тях бързо се скъсяваха. Ритъмът на сърдечната дейност се ускоряваше. Аля не успяваше да брои. Кожата силно вибрираше. Лицето му беше невъзмутимо, сякаш нищо не ставаше.

Внезапно пулсът изчезва. Изведнъж. Съвсем. И го няма — колкото и да шарят по ръката му като пъргави зверчета пръстите на Аля, колкото и да се спират, да се впиват в кожата и да се ослушват.

Аля отново внимателно се взира в лицето на Юра. То не се е променило. Дори дишането не се е ускорило, не се е забавило…

— Стига, луди човече! — с възхищение и ужас казва тя. — Веднага да престанеш!

Произнася тия думи, без да мисли над тях, просто защото трябва да каже нещо, да изрази онова, за което не намира подходящи думи. Минават вече няколко минути, а пулсът го няма.

— Стига — моли тя и в гласа й се появява истинска тревога. — Страх ме е…

— Добре — съгласява се той. — Нали сама ме помоли да ти покажа какво мога.

Юрий наблюдава как се променя лицето й, как изчезва ямичката над носа й и по кожата се образуват ситни бръчки — като малки вълнички край морския бряг, които предвещават буря. Но буря не се разразява — очите губят сухия си остър блясък, в тях се образуват две тъмни езера. Те стават все по-дълбоки и по-дълбоки. И ето че се сливат в едно, някакъв водовъртеж го грабва и го повлича към дъното…

Юрий още неведнъж демонстрираше на Аля тайнствените си възможности. Отпускаше длани върху раменете й и на нея й се струваше, че през дланите в нея се влива удивителна сила, която я окриля и издига в такива висини, за които по-рано не е и мечтала. Появяваше се такава яснота на мисълта, че Аля изведнъж разбираше неща, които до вчера не можеше да разбере.

Веднъж я заболя ударената преди време ръка и Юрий с едно докосване премахна болката. Аля предположи, че това е самовнушение, и очакваше болката отново да се обади. Нали прекрасно знаеше, че на удареното място има пукнатина, която се е запълнила с костни образувания.

— Та ти не можеш с едно докосване да излекуваш механична травма!

Юрий не каза нищо, но ръката вече не я болеше. Оттогава Аля не настояваше той да отиде на лекар.

Веднъж късно вечерта се прибираха у дома. Няколко пийнали момчета преградиха пътя им.

— Ей — каза един мършав хлапак, смачкан сякаш от валяк, — остави спътницата си. Ние самички ще я изпратим.

— Добре — отвърна Юрий и се дръпна настрана. — Вие с нея вървете напред, а аз ще ви следвам.

Един от момците, нисичък здравеняк, се опита да улови Аля за ръката. Тя направи крачка назад.

— О, не, това не й харесва — каза Юрий и отстрани момъка.

Двама други с кикот хванаха Юрий за лактите. Той леко разпери ръце… Момците паднаха на земята.

— Защо си толкова груб? — каза предводителят им и дебнешком тръгна към Юрий. — Та те не искаха да те повалят.

Юмрукът му като камък, изхвърлен от прашка, удари Юрий по челюстта.

Юра дори не се олюля. С едната си ръка изви врата на побойника, с другата го сграбчи за яката и го вдигна. Чу се прашене на плат. Юрий подхвана момъка с другата си ръка и леко, като кукла, го хвърли през двуметровия стобор на строежа.

Чу се глух удар в земята и кратък стон.

Когато крачките на избягалите хулигани стихнаха, Юрий, сякаш нищо не е било, улови Аля подръка и я поведе към къщи. Тя го поглеждаше с уплаха и възхищение. Когато вече се приближиха до къщата, той попита: