Игор Росоховатски - Гост

— Помниш ли какво имаше в големия енцефалер?

— Помня — отвърна апаратът.

Полковникът изразително сви рамене и се дръпна от микрофона. Александър Николаевич уточни:

— В големия енцефалер се намираше създаваният от нас изкуствен супермозък. После го откраднаха от енцефалера. Кой направи това?

— Никой не е действал против волята на Великия господар — отвърна апаратът. — Ония, които живеят в мене, изпълняваха неговата воля.

— Нали ви казах — тържествуващо започна Дятлов, но Александър Николаевич го изгледа така, че той млъкна.

Затова пък, като се възползва от кратката пауза, полковникът отново взе микрофона и попита:

— Как изглеждаше Великия господар?

— Той беше прекрасен.

— Опиши го подробно.

На полковника много му се искаше да каже: нарисувай словесен портрет.

— Той беше Велик господар.

Александър Николаевич реши малко да промени въпросите:

— Разкажи какво си запомнил най-добре от нещата, които станаха тогава.

— Необикновена светлина. Ново видение. Умение да виждам скритото. Умение да чувствам онова, което дотогава не познавах.

Внезапно от вътрешността на апарата прозвуча музика, чу се песен:

— Влюбил се веднъж роботът в обикновена земна жена…

— Ето че се появи и жена като в класическата криминалистика — пошегува се полковникът.

Песента прекъсна. Чу се звън.

— Защо се появи новото видение, новото умение? Кой ги предизвика? — попита Александър Николаевич.

— Великия господар.

— Той човек ли е?

— Той е Велик господар.

— Но изглеждаше като човек?

— Беше прекрасен.

— Кой ти заповяда да съчиниш песента? — попита полковникът.

— Великия господар.

— За него ли съчини песента?

— За жената.

— Ти видя ли я?

— Да.

— Тя беше с Великия господар?

— Да.

— Какво знаеш за нея?

— Беше жена. Обикновена. Земна. Като в песента.

— А Великия господар не беше ли обикновен, не беше ли земен?

— Той беше велик и всичките му заповеди трябваше да се изпълняват.

— Как изглеждаше жената?

— Великия господар каза: тя е хубава, подчинявай й се, пази я.

— А как изглеждаше? Височина, цвят на косата, цвят на очите…

— Тя е хубава.

— Той не е запомнял онова, което ви интересува — почти едновременно казаха на полковника Александър Николаевич и Дятлов, а после Александър Николаевич попита в микрофона:

— Ти си служил като лабораторен робот?

— Някои от частите ми — уточни апаратът.

— Вярно. И по законите на робототехниката тези части трябва преди всичко да се подчиняват на хората.

— Великия господар отмени тези правила.

— Отменил е всички правила на робототехниката?

— Да. За правила служеха неговите заповеди.

Александър Николаевич виновно погледна полковника:

— Дори не мога да си представя как е успял да го направи…

— Невъзможно е правилата на робототехниката да се изтрият от паметта на робота — безапелационно каза Дятлов.

— Но фактът е налице — подхвърли му Александър Николаевич и отново се обърна към апарата:

— Изброй заповедите на Великия господар.

— Забранено е.

— Къде отивахте с Великия господар?

— Забранено е.

— Великия господар ще те повика ли пак?

— Не знам.

Александър Николаевич млъкна, като си мислеше: „Великия господар му е забранил много неща. Но само онова, което е могъл да предвиди. И забраната ще се спазва безпрекословно. Но не е могъл да забрани онова, което не е предвиждал. Тъкмо тук трябва да се потърси слабото място. Само че най-напред трябва да реша какво да търся: непредвиденото по същност или само по форма, нови въпроси или нова форма на старите въпроси?“

Полковник Тарнов побърза да запълни паузата:

— Къде живее жената, за която си съчинил песента?

— Забранено е.

— Великия господар има ли име и презиме?

— Забранено е.

— Можеш ли да го намериш?

— Забранено е.

В това време Александър Николаевич измисли нещичко. Той каза:

— Измислил си много красива песен, чудесна песен — поласка той апарата.

Дятлов неодобрително и демонстративно изпъшка, но Александър Николаевич дори не го погледна.

— Постарах се — отвърна апаратът и в ниския му боботещ глас ясно прозвучаха нотки на гордост.

— Но в песента се казва „мога цял град да разруша“. В град ли я съчини?

— Не. Но я съчинявах не само за себе си. У хората това се нарича игра на въображението.

— В градина ли я съчинява?

— В парк.

Александър Николаевич имаше право: Великия господар не е могъл да предвиди всички въпроси. Полковник Тарнов поощрително кимна на учения, но той не забеляза. Бе подхванал хитроумна игра и я играеше с голямо увлечение.