Игор Росоховатски - Гост

Апаратът лежеше в края на гората. От близката река лъхаше свежест. Разкъсана мъгла, гонена от вятъра, се носеше във въздуха и увисваше като прозрачна сивкава забрадка по ниските елхи. С безмълвна скръб едно младо дръвче протягаше нагоре прекършените си клони — като отсечени ръце.

Тъмният пластмасов сандък на апарата се виждаше добре отдалеч. В стената му зееше отверстие с разтопени краища. Там беше попаднала бойната глава на ракетата, изстреляна от един от изтребителите-прехващачи. Бяха ги повикали, когато въпреки искането на милицията апаратът не се приземил, а напротив — опитал се да излезе от обкръжението.

В храстите край апарата сновяха най-малко двадесетина души. Имаше хора с авиационна униформа, сътрудници на милицията и няколко цивилни. Щом полковник Тарнов и Александър Николаевич слязоха от колата, към тях изтича един офицер и доложи:

— Кабината е празна.

— Да се претърси гората! — заповяда полковникът. Александър Николаевич с учудване видя как Тарнов в миг се промени, походката му стана по-стегната и бърза, чертите на тясното му лице се изопнаха и изостриха, костите на челото му изпъкнаха, а ноздрите започнаха да потрепват.

Полковникът бързо се приближи до един нисичък пълен човек с кръгла, късо подстригана глава. Косата му бе силно прошарена. От начина, по който Тарнов го поздрави, се виждаше, че този човек не му е пряк началник, но въпреки това полковникът е готов да изпълнява нарежданията му.

Александър Николаевич чу няколко фрази от късия им разговор.

Полковникът попита:

— Отпечатъци от пръсти?

— Да. Същите са, както на бронята и по ключалките в лабораторията.

— Вие ли ще се заемете с този случай, Елбор Георгиевич?

— Още не — отвърна белокосият мъж. — Ще се занимаваме с него паралелно. Все някой от нас ще напипа края на нишката.

Като завърши разговора, полковникът бързо закрачи към апарата. Ученият едвам го догонваше.

— Какво успяхте да установите? — обърна се полковникът към експертите, които разглеждаха механизмите.

— Летателен апарат с неизвестна конструкция — отвърна единият от тях. — Засега не можем да кажем нищо за принципите му на работа. Непонятно е откъде има такава мощност, как се е осъществявал синхронът, взаимодействието. Особено чудноват е начинът, по който са свързани някои възли на механизмите. Създава се впечатление, че са свързани как да е. Но апаратът летеше и то как! За една секунда развиваше скорост до шестстотин километра в час. Затова и бяхме принудени да го свалим с ракета…

Александър Николаевич се залови да изследва повредения летателен апарат.

— Внимателно! Нали чухте — конструкцията е неизвестна — предупреди го полковникът.

— Пред нас са детайлите и възлите на лабораторен робот ЧИС. Странно е само, че на една от частите има щемпел ЧИС–8, а на друга — ЧИС–9. Както изглежда, за апарата са използвани частите на два робота. Нали помните, че ви разказвах: тъкмо такива роботи бяха откраднати от нашата лаборатория.

Полковникът повика с ръка един офицер от милицията е му нареди:

— Повикайте специалист по робототехника.

Един от патрулните вертолети излетя нагоре като нащърбена стрела. Той се издигаше вертикално, после пилотът превключи двигателите и машината за миг се превърна в почти незабележима точка.

Вятърът откъм реката ставаше все по-хладен. Той носеше аромат на полски треви, на вода и тръстика, в който неизменно се примесваше есенният, постоянно напомнящ за нещо мирис на гнило. Сътрудниците на милицията и експертите тихичко разговаряха и поглеждаха Александър Николаевич.

Скоро вертолетът се върна. От него слязоха офицерът от милицията и нисичко мършаво човече с дълъг нервно потръпващ нос.

Човечето носеше в ръка малък куфар.

Като видя струпаните хора, новодошлият тръгна към тях.

— Нашият завод произвежда лабораторни роботи ЧИС — без да поздрави, започна той. — И ето че дойдоха при нас, трябвал им специалист. Главният конструктор изпрати мене. Сигурно защото аз разработих тази конструкция. Вие как мислите?

— Сигурно — съгласи се полковникът.

— Казвам се Дятлов 2 2 Дятлов на руски език означава Кълвачев. — най-после се представи новодошлият.

Александър Николаевич едва се сдържа да не прихне от смях както в далечните училищни години. Изглежда, всички имаха нужда да се поразсеят. По лицата на милиционерите, експертите и цивилните се появиха усмивки — дотолкова Дятлов приличаше на своя крилат горски съименник. Пръв се овладя полковникът и с равен делови глас предложи: