Игор Росоховатски - Гост

— Твърдят, че в този апарат са използвани части от роботите ЧИС. Моля ви да го огледате и да ни съобщите авторитетното си мнение.

Дятлов мигновено се преобрази. Ръцете му престанаха да жестикулират, носът му се източи, очите примижаха. Извади от куфарчето си няколко различни индикатора, подобни на писалки, и провери с тях местата на свързване. После подреди върху капака на куфарчето няколко прибора с екрани и скали, свърза към тях проводниците на индикаторите. Безстрашно пъхна двете си ръце с ключове в разнебитената страна на апарата, с усилие развинти прикрепващите болтове. Пръстите му летяха по копчетата на приборите като по клавиши на пиано, а очите му успяваха да следят и скалите, и екраните, и израза по лицата на присъстващите…

— Ясно, ясно, а тук е неясно — многозначително повтаряше той. — Възмутително! Поразително невежество!

Той дори почервеня от възмущение. Полковникът с любопитство го наблюдаваше.

— Да, тук наистина са използвани части от роботи ЧИС–8 и ЧИС–9 — говореше Дятлов, като продължаваше огледа. — Някои блокове са свързани неграмотно, грубо, варварски. Оня, който го е правил, не разбира нищо от електроника и изобщо от техника. Така е объркано, че и дяволът ще си строши врата! Апаратът не е можел да работи!

— И въпреки това е работил — спокойно възрази белокосият човек със сив костюм, който стоеше настрана.

— Летял ли е, или е бил управляван?

— И едното, и, естествено, другото — обади се Александър Николаевич.

— Е, дори камъкът може да лети, ако го хвърлите — махна с ръка Дятлов.

— И все пак, колкото и да е поразително — с последните си думи белокосият се опитваше да предотврати изблика на възмущение у конструктора, — много изкусно е бягал от преследвачите си.

— Искате да кажете, че е изпълнявал команди? — попита Дятлов и подозрително врътна очи към полковника.

— Така изглежда…

— Можем да проверим — с недоверие каза конструкторът. — Ще включим неповредените блокове на мозъка и ще питаме самите тях.

— Паметта могла ли е да оцелее? — наведе се напред полковникът.

— Е, не цялата, голяма част сте повредили с ракетата. Но има и оцелели блокове. Можем да преобразуваме записаните в тях импулси. Още повече, че говорните механизми на робота не са пострадали. Релаксационните генератори са напълно запазени.

Полковникът се озърна, срещна одобрителния поглед на белокосия и отново се обърна към конструктора:

— Опитайте — каза полковникът и тихо добави: — Моля ви.

Дятлов си поигра малко, докато свърже микрофоните към релаксационните генератори и филтрите.

— Ей сега, ей сега — повтаряше той. — Тук широко е използвана поточно-акустична техника и пиезоелектрически микрофони.

Чу се пращене, бучене — и един нисък приятен глас каза:

— Слушам. Готов съм за изпълнение.

— Готов за изпълнение ли? — пошепна смаяният конструктор. — Помислете си само: този строшен сандък, тази подигравка над здравия разум, този технически шарж е готов за изпълнение! Или не чувам добре?

— Добре чувате — увери го полковникът. — И изобщо веднага се вижда, че вашият главен конструктор не е сбъркал, като ни е избирал специалист. Ще му го кажа. А сега ми разрешете — той отново погледна белокосия — да задам няколко въпроса на апарата.

Ръката му лекичко потрепваше от нетърпение, когато посегна към микрофоните за подаване на команди.

— Помниш ли какво си правил?

— Кога? — попита апаратът.

— От момента на твоето създаване.

— Не, още по-рано — намеси се Александър Николаевич, като взе втория микрофон и почти изблъска полковника. — Помниш ли робота на име Льодик? — Той закри с ръка микрофона и чак сега каза на полковника: — Извинете.

— Името Льодик ми е познато — обади се апаратът. — Една част от мене се нарича…

Нещо изхърка, изсвири, чу се звън…

— Продължавай! — заповяда полковникът.

— По-нататък не помня. Записът прекъсва.

Но в този момент Дятлов вече се бе справил с изумлението си и се притече на помощ на полковника и на Александър Николаевич. Той каза в микрофона:

— Прегледай всички записи от онова време. Изброй събитията, които помниш.

Почти едновременно се чу:

— Готов съм за изпълнение. Трябва да взема окис на диметилхидрофторгоаза и да го свържа с оксиферокалцийпенотусирозикамонал, да го загрея до петдесет градуса и да го свържа с…

Около половин час апаратът изброяваше различни реакции и маневри, които е трябвало да изпълнява по времето, когато частите му са били лабораторни роботи. Александър Николаевич пръв осъзна, че потокът от лабораторни спомени може да продължи безкрайно, и го прекъсна с нов въпрос: