Игор Росоховатски - Гост

Той влезе, остави куфарчето и неизвестно откъде в ръката му се появи букет алени карамфили.

— Благодаря — можа само да каже Аля.

Той седна в креслото, където обичаше да седи мъжът й.

Стори й се, че завинаги се е избавила от самотата, че е спечелила дори повече, отколкото е загубила. Възпираше се, опитваше да си напомни, че има разплата за радостта, че има дни на разочарование и болка, но песента на птицата с пъстроцветни крила беше по-силна.

— Ще вечеряме — каза Аля. — Ей сега ще приготвя нещо.

— Вечерял съм, по-добре да пийнем за срещата.

Той извади от куфарчето коняк и шампанско. Чашите звънтяха, главата на Аля се въртеше и все пак тя забеляза, че той не яде нищо.

— Защо не ядеш?

Безобидният въпрос го обърка.

— Какво ти е? — попита тя.

Той се бавеше, явно измисляше какво да отговори.

— Да не си болен?

Юрий се усмихна, сложи ръце върху раменете й и я привлече към себе си.

… На сутринта тя стана по-рано. Юрий още спеше, дишаше равномерно и дълбоко. Сега, със затворени очи, той й изглеждаше съвсем обикновен, близък.

Тя бързо се уми в банята, сложи леки сенки на очите си, оправи си прическата. За броени минути успя да приготви закуска за двама. Но когато повика Юра, той каза със сънлив глас:

— Закусвай самичка, нали бързаш за работа. А аз ще хапна после. Искам да поспя още малко.

За по-голяма убедителност той промърмори:

— „Ах, колко сладки са обятията на Морфей…“

Тя се наведе и го целуна за довиждане по високото хладно чело.

На работа сестрите и лекарите забелязаха състоянието й.

— Господи, Аля, та ти цяла си грейнала от радост — каза със завистлив глас приятелката й. — Какво е станало?

— После, после — отвърна Аля, като се мъчеше да сподави и да скрие щастливата си усмивка.

През целия ден й се искаше да се обади по телефона у дома. Когато мъжът й си отиде, също й се искаше да се обажда: ами ако е станало невероятното и познатият глас отвърне: „Ало?“ С течение на времето тя свикна, че телефонът в празното жилище не отговаря, свикна и се примири. Сега дори не й се вярваше — трябва само няколко пъти да завърти шайбата, да набере привичното съчетание от цифри и гласът, които й бе станал близък, ще отвърне: „Слушам“. Юрий се обади сам.

— Остави ме самичък — каза той. — Ами ако изведнъж дойде страшният вълк?

— Самият ти си страшен вълк — отвърна тя на шегата. — Можеш да изядеш когото искаш.

— Наистина ли мислиш така? — тревожно попита той.

— Обичам те, страшни вълко — побърза да го успокои Аля. В гласа й вече започнаха да се появяват покровителствени нотки.

Те се уговориха, че Юрий ще дойде да я вземе от болницата.

Аля едва дочака края на работния ден.

Юрий я пресрещна в градинката пред болницата. Тръгнаха пеша към къщи. Тя би могла да върви така безкрайно, мислено да разговаря с Юра и да мечтае това да продължи вечно: силната ръка, на която можеш да се облегнеш, интересните необикновени думи, пропъдената самота.

Тя гледа встрани, Юра улавя погледа й, неволно се мръщи. На Аля й се струва, че той ревнува. Неговата ревност й е приятна. Юра казва:

— Жените често очакват принцове, а срещат просяци. Те започват да мерят всички мъже с един аршин. А принцовете идват при ония, които знаят дълго да чакат.

— Много дълго ли? — пита Аля и по-силно се обляга на ръката му.

— Понякога много — казва Юра.

Юра гледа ту нея, ту минувачите. Блестящите му очи сега са подвижни като живак. А ръката му е като стоманена. Аля почти виси на нея, но има чувството, че за неговата ръка е по-лека от перце.

— Колко си силен! — с възхищение казва тя. — Просто си могъщ!

Той се спира, някак мрачно я поглежда и без да отвърне нищо, продължава да върви.

Влизат в магазините, купуват продукти за вечеря и за закуска. Тук Юрий отново се държи странно. Изглежда, че храната изобщо не го интересува. Нещо повече, той няма никаква представа какви продукти трябва да се купуват. А когато в къщи Аля поглежда в хладилника, още повече се учудва: храната в него не е докосвана. Какво е ял Юра през целия ден? Може би е сериозно болен?

Аля го пита за това, а Юра се опитва да отбегне отговора. Тревогата й се усилва. Тя започва да го придумва да отиде на лекар.

— Ти нали си лекар, „моят личен Охболи“, ще оздравея само от общуването с тебе.

Но Аля не се оставя да бъде подмамена от шеговития тон.

— Нека те видят специалистите. Ще направим малък консилиум — сериозно и настойчиво казва тя.

Юра също не се предава: