Игор Росоховатски - Гост

— Натам! — викна полковникът, като свали шлема.

— Това е на осемнадесетия етаж, ще ви заведа!

Главният лекар хукна пръв към вратата, останалите го последваха. Василий се мъчеше да не изостава.

Когато асансьорът ги качи на осемнадесетия етаж, там вече се намираха най-малко десетина оперативни работници. До стената беше поставена тясна стълба. По нея към прозореца ловко се изкатери един лейтенант.

— Какво става? — нетърпеливо попита полковникът.

— Изчезнал е — смутен отвърна лейтенантът, като погледна през прозореца.

С необичайна за годините му пъргавина Тарнов също се изкатери по стълбата и надникна през прозореца. Зад тънката решетка на филтъра в далечината се виждаше назъбеният трион на гората върху аления крайчец на небето. Последните мътни лъчи на залязващото слънце като мечове на прожектори все още шареха по хоризонта, но нищо не можеха да напипат. Осветените облаци бързаха да избягат.

По радиостанцията полковникът разпита всички постове, от които се виждаше прозорецът. Един младичък старшина с кръгло чипоносо лице съобщи, че е видял някакъв апарат, който отначало му се сторил като издатина на стената.

— Как изглеждаше апаратът? — попита Тарнов.

— Променяше се. Най-напред просто приличаше на някакъв куб. Затова го помислих за издатина. А когато се отдели от стената, на него се появиха малки крила. Стори ми се, че от апарата се откачи някаква част и падна на земята…

Полковникът помоли оперативните работници внимателно да огледат двора.

Скоро му донесоха пластмасова пластинка с дупки за прикрепване. В центъра на пластинката успяха да разчетат цифрата 8. Полковникът възложи на помощника си да разбере от какъв апарат може да е тази част.

В това време при него доведоха стареца и момиченцето, които бе лекувал лекарят-самозванец. Въпреки преживяната уплаха старецът се държеше с достойнство.

— Не ви ли се стори, че докторът е странен? — попита го полковникът.

— Странен е меко казано — рече старецът, като се задъхваше.

„Нали ви казах!“ — понечи да викне Василий. Той размаха ръце за да привлече вниманието на полковника, но Тарнов се извърна настрана. Василий обиден се намръщи. „Ако не бях аз… — мислеше си той. — Къде е благодарността? Винаги е тъй…“

— Кое беше странното у него? — обърна се полковникът към стареца.

— Всяка дума, всеки жест, особено методите му за лечение. Исках да му попреча, но не успях…

Полковникът хвърли многозначителен поглед към главния лекар, който се наведе над микрофона и каза нещо.

— И много добре, че не успях — продължи старецът. — Най-чудното е, че той я излекува.

— Защо мислите така?

— Главоболието й веднага изчезна. А най-важното е, че вече не куца…

Към тях се приближиха едновременно няколко лекари. Те отведоха момиченцето.

— Да се качим в кабинета ми — предложи главният лекар. — Скоро ще научим резултатите от лечението му. — Той скептично поклати глава. — Не вярвам в докторите-вълшебници и в светкавичното оздравяване. А може би просто остарявам?

И в насмешливо-уверения му поглед се прокрадна тъжно недоумение.

В кабинета на главния лекар трябваше да чакат около час и половина. Няколко пъти по уредбата той караше лекарите да побързат. Най-после един от тях обобщи мнението на колегите:

— Невероятно, но момиченцето е оздравяло. Направихме генетичен анализ, сравнихме го с генокартите… Старецът твърди, че самозванецът е лекувал момиченцето с помощта на нашите апарати в кабинет сто четиридесет и три. Идете там, вижте сам…

По измъченото, уморено и угрижено лице на главния лекар като зора-предвестница се появи лека руменина. Палава, детски радостна усмивка озари лицето му отвътре и угасна, но все пак даде на полковника да разбере, че този стар скептик, твърдо убеден, че на света не стават чудеса, страшно ще се зарадва, ако научи, че чудото най-после е станало.

Главният лекар и полковник Тарнов едновременно станаха и тръгнаха към вратата. Дълбокомислено смръщил чело, след тях се помъкна Василий.

В кабинет 143 се бяха събрали лекари и инженери. Някои от тях оглеждаха приборите, спореха за нещо. Не можа да ги отвлече дори появяването на полковника от милицията.

— Какво ще кажете, Вадим Архипович? — обърна се главният лекар към един висок, широкоплещест мъж с бяла престилка.

— Имам впечатление — Вадим Архипович смутено наведе очи, — че с апаратурата в този кабинет е работил луд човек…