Игор Росоховатски - Гост

Пред микрофона отново застана жената с ярки пайети на роклята. Аплодисментите на публиката бяха слабички, но певицата не се отчайваше. Тя махна с ръка, ярката светлина в залата угасна, останаха матово да светят само аплиците по стените. На естрадата заблестяха очите на метална маска на робот, спусната някъде от тавана.

Чу се рязката музика на електронните инструменти, певицата протегна ръце към маската и запя:

Полковникът се наведе напред, столът под него жално изскърца. Той изведнъж си спомни къде съвсем наскоро бе слушал тази песен.

На тъмната естрада ярко блестяха очите на маската. Тарнов улови за лакътя салонния управител, който минаваше край масата му.

— Приятна песен — каза полковникът. — Защо не съобщават името на автора?

— Не зависи от нас. — Салонният управител сви рамене. — Авторът на песента е неизвестен.

— А как са я научили вашите музиканти?

Салонният управител се смути, хвърли бърз подозрителен поглед към събеседника си.

— Извинете, с кого имам честта?…

Няколко минути по-късно ръководителят на джазовия оркестър, четиридесетгодишен мършав брюнет, и един младичък музикант с лице на херувим вече седяха срещу полковник Тарнов в малката гримьорна на артистите.

— Записахме песента от неговия магнет. — Брюнетът кимна към „херувима“. — Нашите посетители винаги я посрещат с възторг. Обърнахме се към ВААП 3 3 ВААП — Всесъюзна агенция за авторско право. , за да научим името на автора, но там песента не е зарегистрирана. Ако авторът се обади, готови сме да платим хонорар, както му е редът…

— Как сте успели да запишете песента на магнетофон?

— Там беше. — Музикантът посочи с тънкия си дълъг пръст към прозореца. — В парка на санаториума има една затънтена алея. Обичам на нейните пейки да прослушвам нови записи. Веднъж случайно чух, че някакъв почиващ учеше робота си на тази песен. Каза му: „Запомни, ще я изпееш после на една жена…“

— Познавате ли този човек? — попита Тарнов, като едва сдържаше вълнението си.

— Не.

Полковникът извади от джоба си снимка.

— Прилича ли?

Музикантът улови с дългите си пръсти снимката, повъртя я. После с досада тръсна глава, за да отметне от челото си дългата коса.

— Май прилича. Но ме е страх да не сбъркам…

Той погледна огорчения Тарнов и също се огорчи.

— После го видях още веднъж, с жената. Тя се казва Аля. Беше пристигнала от Белгород или може би от Орел. Няколко пъти съм разговарял с нея на плажа. Ако искате, ще се опитам да нахвърлям портрета й. Занимавам се малко с рисуване.

Той припряно взе подадения му лист и извади молив. Нанесе няколко щрихи, но изведнъж се спря, поразен от неочакваната догадка. Изпод вежди погледна полковника и неуверено попита:

— Извинете, да не би вие да сте авторът на песента?

Дните се нижеха един след друг, а от Юрий нямаше никаква вест, Аля се умори да чака. Повтаряше си: „Сама си виновна, повярва в непостижимото. Той не можеше да остане с тебе, гъско такава. Човек, на когото нищо не му струва да излекува безнадеждно болен и чиито мисли са ти непонятни, не може да остане цял живот с тебе. С какво особено се отличаваш ти? Обикновена жена.“

Искаше й се да си наприказва много обидни думи, да свикне с тях, за да потуши нетърпимата мъчителна болка на очакването, да не тича презглава към вратата при всяко позвъняване.

В работата й стана съвсем трудно. Бяха свикнали да я смятат за изцелителка, в указанията и предписанията й вярваха вече не само болните, а и лекарите. Непосилна отговорност. Аля се крепеше с последни сили. Спомняше си думите на Юра и неволно му подражаваше. Най-странното беше, че й се удаваше. Тя с учудване забеляза, че през краткото си познанство с Юрий се е научила да му подражава и в мисленето. От обикновените факти възникваха неочаквани изводи и въпреки всичко се потвърждаваха на практика.

„Изглежда, че ме е научил да мисля като него. Нима не трябва да съм му благодарна само за това?“

Скоро се убеди, че не беше само подражание…

Веднъж се сблъска със случай на прогресивна мускулна дистрофия, миопатия. Едно време тази болест, която се предизвиква от нарушена обмяна на веществата в мускулите и се предава по наследство от поколение на поколение, се смяташе неизлечима. После се научиха да се борят с нея и дори понякога да възстановяват двигателните функции.