Игор Росоховатски - Гост

Сергей Павлович кимна в знак на съгласие:

— Разбирам ви. Веднъж се бях озовал в съвсем същото положение. Впрочем това беше много, ама много наскоро. — Сергей Павлович не бе и помислил да имитира химика, всичко стана някак неволно. — Какво да се прави? Когато се наложи човек да се откъсне от работата си, за да се лекува, винаги ще се намери нещо, което на всяка цена трябва да бъде завършено…

— Свършиш ли работата, боледувай, колкото щеш — каза Юрий, без да гледа никого. — Това е пословица, чел съм я някъде.

Полоний Евгениевич сметна думите му за несполучлива шега и направи усилие вежливо да се усмихне. Наистина, беше малко учуден от сериозното лице на Юрий, но след миг забрави за това и се върна към темата, която го вълнуваше:

— И не само работата. Така пропадна миналогодишната ми отпуска…

— Но доколкто знам, прекарали сте я в санаториум — възрази Юрий.

— Да, в санаториум. Но там хората не почиват, а се лекуват. И то далече от морето. Извинявайте, ама това не ми се нрави! На мене ми дайте палатка, акваланг, камера за подводни снимки и пустинен бряг, какъвто в наши дни не може да се намери. Мислех, че тази година ще наваксам…

За миг очите му помръкват, почти не се виждат, но веднага в зениците отново пламват немирни искрици. Ученият се обръща към Сергей Павлович:

— Впрочем имате право: за да завърши всичките си начинания, на всекиго от нас е нужна цяла вечност.

Сергей Павлович надникна в отворения бележник на Юрий. Там току-що се беше появила нова прогноза: „Веднага ще отиде в Института по физиология, ще вземе данните, ще ги предаде в лабораторията заедно с указанията си. После ще замине за морето, където ще прекара последните си часове.“ В съседство — остър птичи профил, готов да клъвне невидимо зърно.

— Почти си прилича — каза Сергей Павлович. — И все пак нещо му липсва. Може би само един щрих, но много важен…

На екрана се вижда подредена с вкус стая в жилището на професор Гуц: климатична инсталация, замаскирани полици с книги, много плафониери и цветя, виещи се по стените, украсени със снимки от подводния свят.

Полуизлегнат в креслото, удобно изпънал кривите си къси крака, Полоний Евгениевич казва на жена си:

— Много, ама много те моля да отидеш при Тамара Петровна. Нека заповядат днес с Вадим.

Щом вратата се затваря подир жена му, Полоний Евгениевич се преобразява. Пъргаво скача от креслото и хуква към кухнята, като лекичко се клатушка на кавалерийските си крака.

От стенния шкаф изважда буркан с вишнево сладко, припряно отваря капака, грабва супена лъжица, намигва и лакомо яде, като оплесква устата и бузите си.

Така го заварва жена му, която случайно се е върнала за забрадката си. Тя плясва с ръце:

— Баба ми не току-тъй казваше: старият човек е като малко дете. Забрави ли за диабета си? Мъко моя вишнева…

Полоний Евгениевич е смутен, бързо скрива буркана зад гърба си, но го изпуска на пода. На всички страни се разхвърчават парчета стъкло и тъмни пръски. Сега професорът е оплескан със сладко от главата до краката.

— Голяма работа! Голяма работа! — нарочно по детски казва той и тропа с крак, за да разсмее жена си и да обуздае възмущението й: — Та това е стара незадоволена страст. Като малък строго ме наказваха за всеки откраднат буркан със сладко. После — диабет, лекарска забрана. Нима поговорката за забранения плод е остаряла? Моля те, Машенка, прости ми. Ще мога ли поне някога да постъпвам, както си искам, без да ме е страх нито от родителите, нито от диабета?

… Двамата зрители гледат филма докрай. Ръката на Юрий довършва портрета на професора. От острите очички по челото са се проточили лукави бръчки…

Сергей Павлович одобрително кима, но после пита:

— Е, миличък, признавате ли пълното си и безусловно поражение?

— Защо?

— Нима онова, което видяхте, е недостатъчно? Нима то нищо не доказва?

Очите на Юрий гледат студено, враждебно.

— Доказва само, че съм разполагал с недостатъчна информация за тия хора.

— А какво ви пречеше да я съберете в достатъчно количество? — Сергей Павлович полагаше усилия гласът му да не звучи иронично.

— Бедният опит. — Юрий сви рамене. — Но научих някои неща. И смятам да ги използвам в бъдеще.

Фамилно име: Котлов.

Собствено име: Пьотър.

Бащино име: Игнатиевич.

Звание: майор.

Длъжност: временно изпълняващ функциите началник на следствения отдел към градското управление на милицията.

Личното досие на майор Котлов беше доста обемисто: извадки от заповеди, сведения за награди, за ранявания.