Игор Росоховатски - Гост

Майорът извади карта и я разгъна върху бюрото.

— Да разгледаме плана на предградието — подкани той Юрий и лейтенанта. — Ето Трета нова улица, ето номер четиридесет и две, в него живее Гомозов. В съседната къща живее старецът, чул вика. А в следващата — номер тридесет и осем — живее Стеблев, при когото е отивал Седих.

— Другарю майор! — извика лейтенантът. — Нали ако Гомозов не е чул вика, а в четиридесети номер са го чули, убийството е могло да стане между четиридесети и тридесет и осми номер. Да питаме Стеблев, той трябва да е чул вика.

— Съгласен съм с вас. — Майорът стана и се обърна към Юрий. — Не сте ли уморен?

„Горкичкият — мислеше си Юрий, като си представяше до каква степен е уморен майорът. — И все пак бърза, знае, че му остават броени часове. Струва ми се, започвам да разбирам защо гласът му звучеше виновно, когато приказваше с жената на Седих. Но значи ли това, че съм се научил да разбирам хората?“

Те отвориха портичката и влязоха в спретнато дворче. В градината имаше няколко ябълки, между тях — картофи, домати. В лехите като войници със зелени шинели бяха залегнали краставици.

— Дявол знае дали в двора има куче или няма? — извика лейтенантът и избърза да тръгне по пътечката преди майора. За негово учудване дворът на Стеблев правеше изключение на тази улица — в него нямаше куче.

Тръгнаха към къщата. Пьотър Игнатиевич, който вървешком оглеждаше двора, изведнъж свърна встрани, внимателно започна да прескача лехите и се насочи към една стара ябълка с увиснали клони. Като стигна на няколко крачки от нея, наведе се и в продължение на четири-пет минути изучаваше нещо на земята…

На прага на къщата ги посрещна млада едра жена. Сякаш за да допълни бляскавата й красота, върху раменете й беше метнат пъстроцветен шал.

— Здравейте, стопанке! — приветливо поздрави Пьотър Игнатиевич.

— Добър ден — напевно отвърна жената.

Зад гърба й изникна богатирска фигура на мъж. Жената се засуети:

— Ето го и мъжа ми…

Юрий помисли, че Стеблев трябва да се хареса на лейтенанта от пръв поглед. И той беше широкоплещест и силен като него, ясно и доверчиво гледаше света с раздалечените си светли очи. Беше облечен с хубав сив костюм, сякаш се канеше да излиза или чакаше някого.

Майорът без предисловия попита:

— Кажете, моля ви, нищо ли не чухте през нощта, когато е бил убит Седих?

— Нищо. Ако бях чул, щях да изляза. — Светлите очи гледаха Котлов, сякаш питаха: как може иначе?

— А какви са тия следи в градината ви, край ябълката? — попита майорът, като внимателно го гледаше.

— Някой е влизал в градината — без да отмести очи, просто каза Стеблев. — Видях следите още сутринта.

— Оная вечер Седих е идвал у вас, нали?

— Трябваше да дойде на гости, та да се уговорим и за ремонта на москвича му. По този случай бях приготвил и нещо за пийване, а той… изобщо не дойде.

Майорът поиска разрешение внимателно да огледа градината. Заедно с Юра и лейтенанта той тръгна към ябълката. От едната страна клоните бяха изпочупени. На земята под ябълката се виждаха следи. Лейтенантът бързо направи отливки от тях.

Недалеч имаше няколко смачкани картофени стебла, листата им бяха изпотъпкани.

Майорът се намръщи, потърка червените си възпалени очи и махна с ръка, сякаш пъдеше досадно насекомо. Юрий знаеше какво си мисли той сега: „Как може Стеблев да не е чул вика, щом убийството е станало край къщата му, а съседът е чул?“

Пьотър Игнатиевич измери с рулетка мястото и записа цифрите в бележника си. Вниманието му бе привлечено от едно парче тухла, изкъртено от пътеката. Майорът го разгледа с лупа. По ръба му се виждаше кафяво петънце, малко по-голямо от главичка на карфица, и няколко косъмчета.

— В бюрото за съдебна експертиза — каза майорът, като подаваше парчето тухла на лейтенанта.

— Кръв ли е? — попита той.

— Може би — предпазливо отвърна Котлов.

Той почувства силен бодеж в гърдите и си помисли, че е напълно вероятно да се наложи някой друг да довърши разследването заедно с лейтенанта. И затова си позволи този път да изрече гласно предположението си:

— Ако кръвта и космите са на убития, значи престъпникът си е послужил с тухла от пътеката, първото, което му е попаднало подръка. В такъв случай убийството е могло да бъде и непреднамерено. Оттук трупът е пренесен в градината на Гомозов. Защо? И защо Стеблев казва, че не е чул вик, а в същото време убийството е станало близо до къщата му и дори в съседната къща са чули вика? Каква връзка с всичко това имат спирачните гумички? Непременно трябва да намерим отговор на тези въпроси и да видим кой е най-важният от тях. Но няма да е лесно.